Крозиър се намръщи още повече.
— Микроскопични организми? Нека да се въздържаме от фантазии тук, господин Макдоналд.
Помощник-лекарят само сви рамене.
— Може да звучи фантастично, капитане. Но вие за разлика от мен не сте прекарали стотици часове, вторачен в окуляра на микроскопа. Ние все още нямаме представа какви са тези организми, но ви уверявам, че ако бяхте видели какво огромно количество от тях има само в една обикновена капка вода, веднага щяхте да погледнете по-трезво на нещата.
Лицето на Крозиър, което към този момент беше успяло донякъде да нормализира цвета си, отново почервеня при тази забележка, която можеше да съдържа и намек за далеч не трезвото състояние, в което се намираше през по-голямата част от времето.
— Добре. Част от храната е развалена — изрече той рязко. — Как може да сме сигурни, че останалите продукти са годни за консумиране?
Аз се изкашлях.
— Както знаете, капитане, летният порцион на хората се състоеше от дневна дажба фунт и една четвърт осолено месо със зеленчуци, включващи само една пинта боб, плюс седмична дажба от три четвърти от фунта ечемик. Ала те получаваха ежедневно и хляб и сухари. С настъпването на зимата с цел икономисване на въглищата дневната дажба брашно беше намалена с двайсет и пет процента за сметка на печенето на хляб. Ако просто започнем да подлагаме консервираните продукти на по-продължителна топлинна обработка и възобновим изпичането на хляб, не само ще предотвратим опасността от отравяне с развалените продукти, но и ще намалим вероятността за разпространение на скорбут.
— Това е невъзможно — отсече Крозиър. — Едва са ни останали въглища, достатъчни за отоплението на корабите до април. Ако не ми вярвате, попитайте инженер Грегъри или инженер Томпсън от „Ужас“.
— Вярвам ви, капитане — казах аз тъжно. — Разговарях с двамата инженери. Но без продължителна топлинна обработка опасността от отравяне е много висока. Ще ни остане единствено да изхвърлим всички очевидно развалени консерви и да избягваме консервите с недобре запоени капаци. По този начин запасите ни драстично ще намалеят.
— А другите печки? — попита Фицджеймс, леко оживявайки се. — Можем да използваме походните спиртници, за да подгряваме супите и останалите съмнителни продукти.
Този път Макдоналд поклати глава.
— Изпробвахме ги, командире. Двамата с доктор Гудсър експериментирахме, нагрявайки на спиртници няколко консерви с така нареченото говеждо варено. Еднопинтова бутилка със спирт не стига дори за пълното загряване на храната и температурата на горене е ниска. Освен това отрядите ни с шейни — и ние самите, ако се наложи да напуснем корабите — ще се нуждаят от спиртниците, за да разтапят сняг и лед за получаването на питейна вода. Трябва да икономисваме спирта.
— Аз бях с лейтенант Гор по време на първия ни поход с шейна до Земята на крал Уилям — добавих тихо аз. — Използвахме спиртниците, за да нагряваме супата само докато се появят първите мехурчета. Храната се затопляше едва-едва.
Последва продължително мълчание.
— Казвате, че повече от половината консервирана храна, за която разчитахме да ни стигне още година или две, ако се наложи, е развалена — обади се Крозиър най-накрая. — Нямаме въглища, за да подлагаме храната на по-продължителна топлинна обработка на фрейзъровите печки на „Еребус“ и „Ужас“ или на по-малките железни печки от велботите, нито пък имаме достатъчно гориво, за да използвам спиртниците. Какво можем да направим в такъв случай?
Ние петимата — четиримата лекари и капитан Фицджеймс — запазихме мълчание. Единственият отговор беше да напуснем корабите и да потърсим по-гостоприемен климат, за предпочитане на сушата някъде на юг, където да можем да ловуваме дивеч.
Сякаш прочел мислите ни, Крозиър се усмихна — с дива ирландска усмивка, помислих си аз в този момент — и каза:
— Проблемът, господа, е там, че на борда на двата кораба, дори и сред уважаваните ни морските пехотинци, няма никой, способен да хване или убие тюлен или морж — ако изобщо тези създания някога отново ни удостоят с присъствието си, — или да застреля едър дивеч като северния елен, който между другото не сме виждали нито веднъж.