Поведението на командира за пред хората, което винаги представляваше естествено съчетание от безобиден хумор и строга решителност, се запазваше същото, но когато останеше в компанията само на Крозиър, Фицджеймс говореше по-малко, усмихваше се рядко и твърде често изглеждаше разсеян и нещастен. За меланхоличен човек като Крозиър всички признаци бяха ясни. На моменти капитанът се чувстваше така, сякаш гледа в огледало — само дето меланхоличното лице, което го наблюдаваше от другата страна, беше на говорещ префърцунено истински английски джентълмен, а не на незначителен ирландец.
В петък, 3 декември, Крозиър зареди една пушка и извървя сам дългия път в студената тъмнина от „Ужас“ до „Еребус“ Ако тварта от ледовете пожелаеше да го вземе, мислеше си той, още няколко въоръжени мъже нямаше по никакъв начин да повлияят на събитията. Както се беше случило със сър Джон.
Крозиър стигна благополучно до кораба. Двамата с Фицджеймс обсъдиха ситуацията — духа на моряците, молбата за богослужение, проблема с хранителните консерви и необходимостта да наложат по-строг хранителен режим след Рождество — и се съгласиха, че провеждането на общо богослужение следващата неделя може би е добра идея. Тъй като на борда на корабите нямаше капелани или самоназначили се за свещеници — до юни сър Джон беше изпълнявал и двете роли, — двамата капитани щяха да изнесат проповедта заедно. Крозиър мразеше тази задача повече от посещение при пристанищен зъболекар, но така или иначе трябваше да я свърши.
Настроенията сред хората предизвикваха сериозни опасения. Лейтенант Едуард Литъл, старшият офицер на Крозиър, докладва, че хората на „Ужас“ са започнали да си изработват огърлици и други подобни амулети от ноктите и зъбите на белите мечки, които бяха застреляли през летния сезон. Няколко седмици по-рано лейтенант Ървинг беше докладвал, че Безмълвната дама се е скрила в склада за въжета на носа и мъжете са започнали да оставят част от рома и хранителните си дажби в трюма, сякаш ги принасят в дар на вещицата, или може би светица, с надежда да се застъпи за тях.
— Мислех си за вашия бал — каза Фицджеймс, когато Крозиър започна да се приготвя за тръгване.
— Моят бал?
— Големият венециански карнавал, който Хопнър организирал, докато сте зимували в леда с Пари — продължи Фицджеймс. — Когато сте се маскирал като чернокож лакей.
— Какво за него? — попита Крозиър, докато увиваше шала около лицето и шията си.
— Сър Джон имаше три големи сандъка с маски, дрехи и костюми — рече Фицджеймс. — Намерих ги в личния му склад.
— Нима? — Крозиър беше изненадан. Застаряващият бърборко, който би провеждал богослужения шест пъти в седмицата, стига да му позволяха, и който, макар често да се смееше, като че ли никога не разбираше шегите на останалите, изобщо не изглеждаше като командир на експедиция, който би натоварил на кораба си сандъци с фриволни костюми, както беше направил силно увлеченият по театъра Пари.
— Доста са стари — каза Фицджеймс. — Някои от тях може и да са принадлежали на Пари и Хопнър — сигурно са същите костюми, които сте използвали преди двайсет и четири години, докато сте били замръзнали в Бафиново море — но в сандъците има над сто опърпани парцала.
Напълно облечен, Крозиър стоеше на прага на някогашната каюта на сър Джон, където двамата капитани бяха провели тихичко своето съвещание. Искаше му се Фицджеймс да стигне по-бързо до същността на въпроса.
— Мислех си, че бихме могли скоро да организираме маскарад за хората — рече Фицджеймс. — Не чак толкова помпозен като вашия Голям венециански карнавал, разбира се, заради онази… неприятност… сред ледовете, но все ще е някакво развлечение.
— Може би — рече Крозиър, позволявайки в гласа му да проличи липсата на ентусиазъм. — Ще го обсъдим след проклетото неделно богослужение.