— Да, разбира се — отвърна бързо Фицджеймс. Лекото му фъфлене ставаше особено отчетливо, когато беше изнервен. — Да наредя ли няколко души да ви ескортират при завръщането ви на „Ужас“, капитан Крозиър?
— Не. И си легнете по-рано тази вечер, Джеймс. Изглеждате изтощен. И двамата ще имаме нужда от енергия, ако искаме да изнесем прилична проповед пред двата екипажа в неделя.
Фицджеймс се усмихна покорно. Усмивката му се стори на Крозиър бледа и странно тревожна.
В неделя, 5 декември 1847 година, Крозиър остави на „Ужас“ екипаж в намален състав от шест души под командването на първи лейтенант Едуард Литъл — който, също като Крозиър, би предпочел по-скоро да му махат камъните в бъбреците с лъжичка, отколкото да бъде принуден да изтърпи проповедта, — както и помощник-лекаря Макдоналд и инженера Джеймс Томпсън. Останалите петдесетина оцелели моряци и офицери тръгнаха по леда след капитана, втори лейтенант Ходжсън, трети лейтенант Ървинг, първи помощник Хорнби и останалите лоцмани, склададжии и младши офицери. Часът беше почти десет сутринта, но под потрепващите звезди щеше да цари пълна тъмнина, ако не беше полярното сияние, което пулсираше, танцуваше и променяше формата си над главите им, осветявайки дългата поредица от фигури, хвърлящи дълги сенки върху неравния лед. Сержант Соломон Тоузър — стряскащият родилен белег на лицето му изпъкваше особено силно под пъстроцветната светлина на северното сияние — командваше отряда от въоръжени с мускети морски пехотинци, които бяха разпределени отпред, отзад и по фланговете на колоната, но този неделен ден бялата твар от ледовете беше решила да остави хората на спокойствие.
За последен път двата екипажа се бяха събирали заедно на неделно богослужение — което сър Джон проведе малко преди създанието да отвлече набожния им лидер в тъмнината под леда — на откритата палуба под студеното юнско слънце, но тъй като навън сега беше поне петдесет градуса под нулата, и то когато не духа вятър, Фицджеймс беше наредил да подготвят жилищната палуба за службата. Огромната готварска печка нямаше как да бъде преместена, но мъжете бяха вдигнали масите максимално близо до тавана, бяха прибрали подвижните прегради, обособяващи лазарета, бяха махнали и останалите прегради, оформящи спалната зона на младшите офицери, общата спалня на стюардите и спалните помещения на първия и втория помощник и лоцмана. Освен това бяха прибрали стените на офицерската столова и на спалнята на помощник-лекаря. Мястото щеше да е претъпкано с народ, но все пак щяха да се съберат всички.
Освен това дърводелецът на Фицджеймс, господин Уийкс, беше направил нисък амвон и платформа. Тя беше висока само шест инча заради ниските греди, висящите маси и складираните дъски, но така дори мъжете, които се намираха най-отзад, щяха да могат да виждат Крозиър и Фицджеймс.
— Поне ще ни бъде топло — прошепна Крозиър на Фицджеймс, когато Чарлс Хамилтън Озмър, плешивият домакин на „Еребус“, даде знак на мъжете да започнат с встъпителните химни.
И наистина от топлината на наблъсканите тела температурата на жилищната палуба се повиши до нивата отпреди шест месеца, когато „Еребус“ изгаряше огромни количества въглища и по тръбите му течеше гореща вода. Освен това Фицджеймс беше похарчил голямо количество масло за десетте фенера, които осветяваха обикновено тъмното и задимено помещение по-ярко откогато и да било, след като преди две години слънцето спря да излива лъчите си през престъновите илюминатори над главите им.
Тъмните дъбови греди потреперваха от гръмкото пеене на екипажите. От своя четирийсетгодишен опит Крозиър знаеше, че моряците обичат да пеят независимо от обстоятелствата. Дори по време на богослужение, ако няма друг повод. Капитанът виждаше сред тълпата главата на помощник-калафатника Корнилиъс Хики, а до него стоеше прегърбен, за да не удря главата и раменете си в надвисналите греди, Магнъс Менсън, който ревеше гръмогласно химна толкова фалшиво, че в сравнение с него скърцането на леда отвън звучеше почти мелодично. Двамата споделяха един от опърпаните сборници с църковни химни, които им беше раздал домакинът Озмър.
Накрая свърши и последният химн и помещението се изпълни със звуците от подсмърчания, кашлица и прочистване на гърла. Въздухът миришеше на прясно опечен хляб, защото господин Дигъл беше пристигнал тук няколко часа по-рано, за да помогне на готвача на „Еребус“ Ричард Уол в приготвянето на сухари. Крозиър и Фицджеймс бяха решили, че си заслужава да похарчат извънредно количество въглища, брашно и масло за лампите в този специален ден, стига това да успееше да повдигне духа на мъжете. Очакваха ги двата най-мрачни месеца на арктическата зима.