Рийд му беше съобщил шепнешком, че тъй като кърмата на „Еребус“ е потънала по-дълбоко в леда — за разлика от „Ужас“, който бе наклонен с носа напред, — постоянният натиск на леда върху флагмана на сър Джон е доста по-силен и нараства значително по-бързо, изтласквайки скърцащия и стенещ кораб все по-нависоко над повърхността на замръзналото море. Рулят вече бил разцепен, а килът бил повреден до такава степен, че можел да бъде ремонтиран само на сух док. Кърмовата обшивка била изкъртена — в кърмовия отсек на трюма, където температурата била паднала с десет градуса, вече имало три фута замръзнала вода и само торбите с пясък и шлюзовете успявали да попречат на кишата да залее котелното, — а дебелите дъбови греди, прослужили не едно десетилетие във военно и в мирно време, се били нацепили. Още по-лошо било, че паяжината от железни обкови, монтирана през 1845 година, за да направи „Еребус“ по-устойчив на леда, сега непрекъснато стенела под ужасния натиск. От време на време местата, където се съединяват по-малките подпори, поддавали под ужасното налягане със звука на оръдеен изстрел. Твърде често това се случвало през нощта и мъжете скачали в хамаците си, установявали откъде идва експлозията и с тихи проклятия отново си лягали да спят. Капитан Фицджеймс слизал долу с някои от офицерите си, за да проведе обичайното разследване. По-дебелите скоби щели да издържат, беше казал Рийд, но щели да разкъсат деформираната дъбова и желязна обшивка на кораба. Когато това се случело, корабът щял да потъне въпреки леда.
Ледовият лоцман на „Еребус“ бе казал още, че корабният дърводелец Джон Уийкс прекарвал всеки ден и почти половината от повечето нощи в трюма и третата палуба, които укрепвал заедно с група от поне десет души, използвайки всяка по-яка дъска, която може да намери на кораба — както и доста други, тихомълком отнесени от запасите на „Ужас“, — но вътрешната дървена конструкция в най-добрия случай била само временно решение. Ако „Еребус“ не успеел да се измъкне от ледения плен до април или май, беше цитирал Рийд думите на Уийкс, корабът щял да се строши като яйце.
Томас Бланки познаваше леда. В началото на лятото на 1846 година, докато водеше сър Джон и своя капитан на юг по дългия канал и новооткрития пролив на юг от протока Бароу — в корабните дневници новият пролив остана без име, но някои вече го наричаха „протока Франклин“, сякаш ако дадат име на канала, който беше хванал в капана си мъртвия стар глупак, призракът му ще се примири по-лесно с факта, че е бил отвлечен от чудовище, — Бланки непрекъснато се намираше на своя пост на върха на гротмачтата, откъдето крещеше указания на кормчията, докато „Ужас“ и „Еребус“ предпазливо преодоляваха двеста и петдесетте, че и повече мили сред движещи се ледени полета, по стесняващи се канали и задънени протоци.
Томас Бланки беше добър в работата си. Той знаеше, че е един от най-добрите ледови лоцмани и кормчии в света. От опасния си пост на върха на гротмачтата — тези стари бомбардировачи нямаха на наблюдателния си пост площадка с парапет, каквито се намираха дори на най-обикновените китоловни кораби — Бланки можеше да види разликата между дрейфуващ лед и натрошен лед от разстояние осем мили. Нощем, докато спеше в калинката си, той веднага разбираше кога корабът излиза от гъргорещия преход през ледената каша и навлиза в стържещата ледена кора. От пръв поглед можеше да каже кои айсберги представляват заплаха за кораба и кои могат да бъдат блъснати фронтално. Неговите вече немлади очи успяваха да различат очертанията на синьо-белите малки айсберги в синьо-бялата вода, проблясваща ослепително под слънчевите лъчи, и дори можеше да каже кои от тях само ще се отъркат в корпуса, докато преминават наблизо, и кои — като истинските айсберги — ще представляват заплаха за кораба.
Така че Бланки се гордееше с работата, която двамата с Рийд бяха свършили, превеждайки корабите през двеста и петдесетте мили на юг и после на запад от мястото на първото им презимуване край островите Бичи и Девън. Но същевременно Томас Бланки се проклинаше за това, че се е проявил като глупак и злодей, като е помогнал за прекарването на двата кораба с техните сто двайсет и шест души екипаж през двеста и петдесетте мили на юг и после на запад от мястото им за презимуване край Бичи и Девън.
След остров Девън корабите можеха да се върнат през протока Ланкастър и да се спуснат надолу по Бафиново море, даже и ако им се наложеше да изчакат две или дори три студени лета, за да се измъкнат от ледения плен. Малкият залив на остров Бичи щеше да защити съдовете от тормоза, който преживяваха сега в заледеното открито море. Рано или късно ледовете в протока Ланкастър щяха да отстъпят. Томас Бланки познаваше онзи лед. Той се държеше по типичния за арктическите ледове начин — беше коварен, смъртоносен, готов да те унищожи при първото погрешно решение или при най-малкото колебание, но предсказуем.