Но този лед — мислеше си Бланки, докато обикаляше по тъмната кърма, потропвайки с крака, за да им попречи да замръзнат, и виждайки светлината на фенерите край десния борд, където Бери и Хандфорд крачеха, стиснали своите пушки, — този лед не приличаше на нищо, с което се беше сблъсквал.
Петнайсет месеца по-рано, точно преди корабите да заседнат в леда, двамата с Рийд бяха предупредили сър Джон и двамата капитани. „Всичко на една карта“, ги беше посъветвал Бланки в онзи не чак толкова далечен септември, съгласявайки се с капитан Крозиър, че трябва да се обърнат и да бягат колкото се може по-бързо, докато все още ги има най-тесните канали, по които може да се стигне до откритите води край полуостров Бутия. Там, близо до познатите брегове — поне източният бряг беше познат на ветераните от Изследователската служба и от китоловните кораби като Бланки, — водата сигурно нямаше да замръзне поне още една седмица, дори две през онзи септември, когато бяха изпуснали възможността да се спасят. Дори да не успееха да продължат на пара на север покрай брега заради плаващата ледена маса и стария паков лед, — Рийд го наричаше мъртъв паков лед — те щяха да бъдат в много по-голяма безопасност под прикритието на сушата, която, както вече знаеха след предприетата миналото лято експедиция на покойния лейтенант Гор, беше откритата от Джеймс Рос Земя на крал Уилям. Тази голяма суша, колкото и равна, покрита с лед, брулена от ветрове и обсипвана с мълнии да беше, щеше да предостави убежище за корабите от изпратения от дявола постоянен северозападен арктически вятър, от виелиците и от безкрайния настъпващ морски лед.
Бланки никога по-рано не беше виждал подобен лед. Едно от малкото преимущества на паковия лед — дори ако корабът ви е замръзнал в него като куршум от мускет, изстрелян в айсберг — е, че паковият лед дрейфува. Корабите, макар и да изглеждат неподвижни, всъщност се движат. Когато през 1936 година Бланки беше ледови лоцман на американския китоловен кораб „Плърибъс“, зимата се беше развихрила на двайсет и седми август, изненадвайки всички, включително опитния едноок американски капитан, и ги беше замразила в Бафиново море, на стотици мили северно от залива Диско.
Последвалото арктическо лято беше ужасно — почти толкова студено, колкото и лятото през 1847 г., когато ледът така и не се разтопи, въздухът не се затопли и не се завърнаха нито птиците, нито други диви животни — но китоловният кораб „Плърибъс“ се намираше в по-предвидим паков лед и беше отнесен на повече от седемстотин мили на юг, докато накрая на следващото лято достигна края на леденото поле и успя да доплава на юг през покритите с ледена каша морета, тесните канали и онова, което руснаците наричат полиня — процепи в леда, отварящи се пред очите ви. Накрая американският китоловен кораб успя да стигне открити води, откъдето се придвижи на югоизток до едно гренландско пристанище за ремонт.
Но Бланки знаеше, че тук не може да разчита на това. Не и в този наистина забравен от Бога бял ад. Този паков лед, както го беше описал на капитаните преди година и три месеца, приличаше повече на безкраен глетчер, изтикван надолу откъм Северния полюс. И тъй като на юг от тях се намираше почти неизследваната част на арктическа Канада, на югозапад беше Земята на крал Уилям, а полуостров Бутия се намираше, недосегаем, далеч на изток-североизток, тук всъщност не се наблюдаваше същинско дрейфуване на леда — за което непрекъснато свидетелстваха показанията на слънчевите и звездните секстанти на Крозиър, Фицджеймс, Рийд и Бланки, — а само някакво жалко въртене в кръг с диаметър от петнайсет мили. Сякаш бяха мухи, приковани към някой от онези музикални метални дискове, които никой в каюткомпанията вече не използваше. Извършваха безкрайно кръгово движение и отново и отново се връщаха в изходната точка.
И този паков лед приличаше повече на крайбрежния лед, с който се беше сблъсквал Бланки, само че тук, в морето, ледът около корабите беше с дебелина двайсет-двайсет и пет фута вместо обичайната дебелина от три фута на крайбрежния лед. Беше толкова дебел, че капитаните не смогваха да поддържат отворени противопожарните дупки, които всички заседнали в ледовете кораби държаха отворени през цялата зима.