Този лед дори не им позволяваше да погребат мъртъвците си.
Томас Бланки се зачуди дали не е бил оръдие на злото — или може би просто на глупостта, — когато беше използвал целия си трийсетгодишен опит на ледови лоцман, за да прекара сто двайсет и шестимата души през невъзможните двеста и петдесет мили в леда до това място, където им оставаше само да умрат.
Внезапно се разнесе вик. След това изстрел от пушка. Последван от нов вик.
21.
Бланки
Бланки свали със зъби дясната си горна ръкавица, остави я да падне на палубата и вдигна собствената си пушка. По традиция офицерите на вахта не носеха оръжие, но капитан Крозиър беше сложил край на тази традиция с една-единствена заповед. Всеки моряк, излизащ на палубата по което и да е време на деня, трябваше да бъде въоръжен. Останал само по тънката си вълнена ръкавица, Бланки можеше да свие пръста си на спусъка, но ръката му веднага усети хапещия студ на вятъра.
Светлината, която беше изчезнала, беше от фенера на моряк Бери, който дежуреше на левия борд. Изстрелът като че ли се беше раздал вляво от зимната брезентова шатра в средата на кораба, но ледовият лоцман знаеше, че вятърът и снегът изкривяват звуците. Бланки все още виждаше светлината на фенера край десния борд, но тя подскачаше и се движеше.
— Бери? — извика той към тъмната лява половина. Почти усети как виещият вятър подхваща двете срички и ги отхвърля обратно към кърмата. — Ханфорд?
Светлината от фенера на десния борд изчезна. В ясна нощ светлината от фенера на Дейви Лийс на носа щеше да се вижда от кърмата, но тази нощ определено не беше ясна.
— Ханфорд? — Господин Бланки тръгна напред с намерението да заобиколи дългата шатра откъм левия борд, стиснал пушката в дясната си ръка, а фенера в лявата. В десния джоб на шинела му лежаха още три патрона, но той знаеше от опит колко време ще му е необходимо, за да може в този студ да ги извади и да презареди. — Бери? — извика той. — Ханфорд! Лийс! — Освен всичко останало съществуваше и опасността тримата мъже да се изпозастрелят един друг в тъмното и в бушуващата буря върху наклонената, заледена палуба, макар че той беше останал с впечатлението, че Алекс Бери вече е изпразнил оръжието си. Втори изстрел не беше последвал. Ала Бланки знаеше, че ако се появи откъм лявата страна на замръзналата шатра и Ханфорд или Лийс внезапно се покажат, за да проверят какво се е случило, изнервените мъже бяха способни да стрелят по всичко движещо се, дори и то да е фенер.
Въпреки това той продължи напред.
— Бери? — изкрещя отново Бланки, когато до поста край левия борд останаха десет ярда.
С крайчеца на окото си той зърна някакво движение сред снежните вихри — нещо, което беше твърде голямо, за да е Алекс Бери, след което се разнесе грохот, по-силен от какъвто и да било оръжеен изстрел. Втора експлозия. Залитайки, Бланки отстъпи десетина крачки към кърмата, а във въздуха се разлетяха бъчви, дървени кегове, сандъци и други предмети. Отне му няколко секунди, за да осъзнае какво се е случило: заледената брезентова шатра насред палубата внезапно беше рухнала, разпръсвайки във всички посоки стотиците фунтове натрупан върху нея лед и сняг и разпилявайки по палубата съхраняваните под нея припаси — предимно леснозапалим катран, разни материали на калафатниците и торби с пясък, с който посипваха снега, нарочно натрупан върху палубата за топлоизолация, — а долната рея на гротмачтата, която преди повече от година беше завъртяна така, че да сочи към носа и кърмата, за да се използва като покривна греда за шатрата, с грохот се стовари върху главния люк и трапа.
Бланки и останалите трима вахтени просто нямаше как да се спуснат в жилищната палуба, а мъжете долу нямаше как да излязат навън, за да разследват експлозията на палубата, не и след като люкът беше блокиран от цялата тежест на платната, снега и реята. Ледовият лоцман знаеше, че хората в кораба скоро ще изтичат при носовия люк, който бе затворен през зимата, и ще започнат да разковават дъските, с които беше запечатан, но това щеше да отнеме време.
„Дали ще сме живи, когато се изкачат тук горе?“ — зачуди се Бланки.