Приземи се върху снежния наклон в началото на ледената рампа, точно зад затрупаните със сняг лодки. От силния удар му секна дъхът. Нещо се скъса или се счупи в левия му крак — Бланки намери време за една бърза молитва към който и да е бог, останал буден тази нощ, това да е скъсан мускул, а не счупена кост — и се затъркаля надолу по дългия, стръмен склон, ругаейки и крещейки от болка, създавайки своя малка снежна вихрушка в силната буря, бушуваща около кораба.
Бланки се спря на около трийсет фута от кораба и остана да лежи по гръб върху покритото със сняг заледено море.
Бързо направи оценка на състоянието си. Ръцете му не бяха счупени, макар да беше навехнал дясната си китка. Главата му като че ли си беше наред. Ребрата го боляха и му беше трудно да си поеме дъх, но предположи, че причината за това са по-скоро страхът и вълнението, отколкото счупени ребра. Ала левият му крак го болеше адски.
Бланки знаеше, че трябва да се изправи и да побегне… веднага… но не можеше да изпълни собствената си команда. Напълно го задоволяваше да си лежи там по гръб, разперил ръце и крака върху тъмния лед, отдавайки топлината на тялото си на леда отдолу и във въздуха наоколо, опитвайки се да възстанови дишането и мисловната си дейност.
От бака определено се чуваха човешки викове и крясъци. Близо до носа се появиха не по-широки от десет фута светлинни кръгове от фенери, осветяващи фучащия снежен вихър. После Бланки чу тежко тупване и трясък, когато демоничната твар се плъзна по мачтата върху палубата. Виковете на моряците се умножиха — в тях се долавяше тревога, макар че хората не можеха да видят ясно създанието, намиращо се зад купчината от натрошени реи, нападал такелаж и разпръснати палети. Прогърмя пушка.
Преодолявайки болката, Томас Бланки се надигна на четири крака върху леда. От тънките вълнени ръкавици не беше останало нищо и двете му ръце бяха голи. Беше и гологлав, прошарените му коси се вееха на вятъра — плитката му се беше разплела по време на упражненията върху мачтата. Той не усещаше пръстите си, лицето и крайниците, но всичко останало го болеше по един или друг начин.
Осветено от фенерите, съществото прескочи релинга на десния борд, вдигайки и четирите си крайника във въздуха, и се втурна към Бланки.
Той веднага скочи на крака и побягна към тъмнината, покрила замръзналото море и върховете на глетчерите. Подхлъзваше се, падаше, ставаше и продължаваше да тича, и едва когато се отдалечи на петдесетина ярда от кораба, осъзна, че със същия успех е можел просто да подпише смъртната си присъда.
Трябваше да остане по-близо до кораба. Трябваше да тича около покритите със сняг лодки, подредени покрай корпуса на левия борд, като междувременно вика за помощ.
Не, осъзна Бланки, тогава щеше да загине още преди да успее да си проправи път през оплетения такелаж на носа. Тварта щеше да го спипа за десет секунди.
„Защо хукнах в тази посока?“
Преди да скочи от такелажа, Бланки беше имал план. Но какъв беше той, по дяволите?
Ледовият лоцман чуваше скърцането и тропането по леда зад гърба си.
Някой, като че ли помощник-лекарят на „Еребус“ Гудсър, веднъж беше казал на него и на още няколко моряци колко бързо може да тича бялата мечка към плячката си по заледеното море — двайсет и пет мили в час ли беше? Да, поне толкова. Бланки никога не се беше славил като бърз бегач. А сега трябваше и да преодолява върховете на глетчерите и торосите, и пукнатините в леда, които успяваше да види едва когато се приближеше на няколко фута от тях.
„Затова побягнах насам. Това беше планът.“
Съществото бягаше с големи скокове след него, като избягваше същите назъбени глетчери и дебели тороси, между които тромаво лавираше Бланки. Но ледовият лоцман пъшкаше и хриптеше като спукано духало, докато огромната фигура зад него само леко сумтеше — забавлявайки се, предвкусвайки пиршеството — топуркайки приглушено с предните си лапи по леда, а всяка негова крачка се равняваше на четири или пет на Бланки.
Ледовият лоцман вече се намираше на около двеста ярда от кораба. Когато вряза дясното си рамо в един леден блок, който беше забелязал твърде късно, за да успее да го избегне, и усети как то изтръпна, Бланки изведнъж осъзна, че е бил сляп като къртица през цялото време, докато е тичал, за да спаси живота си. Фенерите на палубата на „Ужас“ бяха останали далеч назад — невероятно далеч — и той нямаше нито време, нито причина да се оглежда за тях. Те не можеха да му осигурят светлина толкова далеч от кораба и щяха само да го отвличат от онова, което правеше.