Чудовището продължи да реве и да крачи наоколо още десетина минути.
Томас Бланки се надигна и седна, облягайки разранените си рамене и гръб на леда. Връхните му дрехи ги нямаше, а панталоните, двата пуловера, вълнените и памучните ризи и вълнената фланелка представляваха просто окървавени парцали и той се приготви да замръзне до смърт.
Чудовището не си тръгваше. То крачеше около кутията, създадена от трите айсберга, като изнервен хищник в някоя от модерните нови зоологически градини в Лондон. Но всъщност Бланки беше онзи, който беше затворен в клетката.
Ледовият лоцман знаеше, че дори звярът да си отиде като по чудо, той нямаше нито енергията, нито волята да изпълзи обратно през тесния тунел. А дори и по някакъв начин да успееше да се измъкне през него, щеше да се озове под лунната светлина — луната тъкмо се беше появила иззад кълбящите се облаци и озаряваше айсбергите с мека, синкава светлина. И даже да успееше да премине с пълзене осеяното с айсберги поле, следващите триста ярда до кораба бяха невъзможно за изминаване разстояние. Той вече не усещаше тялото си и не можеше да помръдне краката си.
Бланки зарови измръзналия си задник и голите си крака по-дълбоко в снега — топлината се задържаше по-дълго тук, където не духаше вятър — и се зачуди дали другарите му от „Ужас“ някога ще го намерят. Защо изобщо да го търсят? Той беше просто поредният моряк, отвлечен от тварта от ледовете. Поне изчезването му нямаше да принуждава капитана да завлича поредния труп — или част от труп, разточително увит в напълно годен брезент за платна — долу в Стаята на мъртъвците.
Откъм тунела и пукнатините се разнесоха нов рев и шумове, но Бланки не им обърна никакво внимание.
— Майната ти на теб и на оная дяволска самка, от която си се пръкнал — промърмори ледовият лоцман през безчувствените си, замръзнали устни. А може би изобщо не беше проговарял. Той осъзна, че измръзването до смърт — дори придружено от кървене до смърт, въпреки че част от кръвта, изтичаща от многобройните му рани и разкъсвания, вече беше замръзнала — изобщо не болеше. Всъщност дори беше съпроводено със спокойствие… с умиротворение. Чудесен начин да…
Бланки осъзна, че през процепите и тунела прониква светлина. Съществото използваше фенери и факли, за да го примами навън. Но той нямаше да се хване на този стар трик. Щеше да си седи безмълвно, докато светлината не се махнеше, докато окончателно не потънеше в спокойния, вечен сън. Нямаше да достави на тази твар удоволствието да го чуе как говори след продължителния им мълчалив дуел.
— Дявол да го вземе, господин Бланки! — прогърмя басовият глас на капитан Крозиър в горния край на тунела. — Ако сте вътре, отговорете, по дяволите, или просто ще ви оставим тук.
Бланки примигна. Или по-точно се опита да примигне. Миглите и клепачите му бяха замръзнали. Беше ли това поредната примамка и военна хитрост на демоничното същество?
— Насам — изграчи той. След което повтори, този път по-силно: — Насам!
Минута по-късно през дупката на тунела се подаде главата на помощник-калафатника Корнилиъс Хики, един от най-дребничките мъже на „Ужас“. Той носеше фенер. Бланки си помисли замаяно, че все едно наблюдава раждането на някакво джудже със суесто лице.
Накрая се наложи и четиримата лекари да се съберат около него.
От време на време Бланки излизаше от приятната мъгла, в която се беше потопил, за да види как напредват нещата. Понякога върху него работеха лекарите от собствения му кораб — Педи и Макдоналд, — а понякога тези от „Еребус“, Стенли и Гудсър. Понякога само един от четиримата сечеше или режеше, или бинтоваше, или шиеше. Бланки искаше да каже на Гудсър, че когато си наумят, полярните бели мечки могат да тичат много по-бързо от двайсет и пет мили в час. Но пък дали съществото беше полярна бяла мечка? Бланки се съмняваше в това. Полярните бели мечки бяха земни същества, а онази твар се беше появила от другаде. Ледовият лоцман Томас Бланки изобщо не се съмняваше в това.
В края на краищата се оказа, че броят на жертвите не е толкова голям. Никак даже.
Джон Ханфорд изобщо не беше докоснат. След като Бланки го беше оставил заедно с фенера, мъжът, който дежуреше на десния борд, беше угасил светлината и беше напуснал кораба, за да се скрие до левия му борд, докато съществото се катереше по мачтите, за да хване ледовия лоцман.