Александър Бери, когото Бланки смяташе за мъртъв, беше намерен под падналата шатра, сред разпръснатите бурета, точно на мястото, където беше стоял на пост, когато създанието се беше появило на борда и беше потрошило целия хоризонтален рангоут от носа до кърмата. Бери беше отнесъл сериозен удар по главата и не си спомняше нищо от случилото се през тази нощ, но Крозиър каза на Бланки, че са намерили пушката на мъжа и с нея е било стреляно. Ледовият лоцман също беше стрелял със своята, разбира се, и то от упор във фигурата, която се беше извисила над него като стена на кръчма, но никъде по двете страни на палубата не бяха забелязани кървави следи.
Крозиър попита Бланки как е възможно това — как така двама мъже стрелят по някакво животно от упор и не му пускат кръв? — ала ледовият лоцман не можа да му даде никакво обяснение. Но дълбоко в себе си той знаеше, разбира се.
Дейви Лийс също се оказа цял и невредим. Четирийсетгодишният мъж, който дежуреше на носа, сигурно беше видял и чул доста неща — сред които най-вероятно и първоначалната поява на тварта от ледовете на палубата, — но не говореше за това. Дейвид Лийс отново беше изпаднал във вцепенение и сам гледаше втренчено и мълчеше. Първо го отнесоха в лазарета на „Ужас“, но тъй като всички лекари имаха нужда от място, за да работят върху Бланки, Лийс беше откаран на носилка в доста по-просторния лазарет на „Еребус“. Според разговорливите посетители на ледовия лоцман Лийс продължаваше да си лежи там, вперил немигащ поглед в таванските греди.
Самият Бланки не се беше отървал невредим. Съществото беше откъснало половината от дясното му стъпало при петата, но Макдоналд и Гудсър изрязаха и обгориха остатъка, като увериха ледовия лоцман, че — с помощта на дърводелеца или корабния оръжейник — могат да стъкмят кожена или дървена протеза, която ще се привързва с каиши, така че отново да може да ходи.
Левият му крак беше пострадал най-много от чудовището — на няколко места плътта му беше откъсната до костите, а и самият голям пищял беше сериозно увреден от ноктите, — по-късно доктор Педи си призна, че и четиримата лекари не са били сигурни дали не трябва да го ампутират под коляното. Но едно от малкото предимства на арктическия студ е бавното развитие на инфекциите и гангрената и след като наместиха костта и направиха повече от четиристотин шева, кракът на Бланки — макар и изкривен, покрит с белези и на места лишен от цели влакна мускулна тъкан — бавно зарастваше.
— Внуците ти ще бъдат във възторг от тези белези — му каза другият ледови лоцман Джеймс Рийд, който му дойде на посещение.
Студът също беше взел своята дан. Бланки успя да запази пръстите на краката си — лекарите му обясниха, че ще са му нужни, за да успява да пази равновесие с увредения си крак, — но беше изгубил всички останали пръсти с изключение на палеца на дясната си ръка и кутрето, безименния пръст и палеца на лявата ръка. Гудсър, който очевидно доста разбираше от тези работи, го увери, че някой ден ще може да пише и да се храни достатъчно елегантно само с останалите му два съседни пръста на лявата му ръка и ще може да закопчава панталоните и ризата си със същите тези два пръста и палеца на дясната ръка.
На Томас Бланки не му пукаше за закопчаването на панталоните и ризите. Все още не. Той беше жив. Тварта от ледовете беше направила всичко възможно да попречи на това, но той беше оцелял. Можеше да се храни, да разговаря с другарите си, да пие ежедневната си порция ром — бинтованите му ръце вече се справяха с държането на калаеното му канче — и да чете книга, стига някой да му я подпре някъде. Той беше твърдо решен да прочете „Викарият от Уейкфийлд“, преди да си отиде от този свят.
Бланки беше жив и смяташе да си остане жив колкото се може по-дълго. Същевременно се чувстваше странно щастлив. Очакваше с нетърпение да се върне в собствената си каюта на кърмата — между също толкова мъничките каюти на трети лейтенант Ървинг и Джопсън, стюарда на капитана — и това можеше да стане още в някой от следващите дни, когато лекарите бъдат абсолютно уверени, че са приключили с обрязването, шиенето и оглеждането на раните му.
А междувременно Томас Бланки се чувстваше щастлив. Лежейки на леглото, чувайки мърморенето, шепненето, пърденето и смеха на моряците в тъмното спално помещение, намиращо се само на няколко фута зад преградата на лазарета, и ръмженето на господин Дигъл, даващ команди на помощниците си, докато печеше сухари през нощта, Томас Бланки се вслушваше в скърцането и трясъка на морския лед, опитващ се да смачка КНВ „Ужас“, и заспиваше под тези звуци толкова дълбоко, колкото би заспал и ако слушаше приспивна песен, изпята от отдавна починалата му майка.