Там на леда имаше кръв. Петната изглеждаха черни на ярката синкава светлина. Лейтенант Ървинг коленичи, свали ръкавиците си, потърка с пръст петното и го опита. Наистина беше кръв, но според него не беше човешка.
Съществото й беше донесло сурово, топло, прясно месо. Кръвта имаше вкус на мед, също като кръвта на самия Ървинг или на който и да е друг човек, но той предположи, че кръвта на наскоро убитите животни също има меден привкус. Ала какво животно и откъде? Хората от експедицията на Франклин не бяха виждали сухоземно животно повече от година.
Кръвта замръзва за няколко минути. Чудовището беше убило животното, поднесено в дар на Безмълвната дама, съвсем скоро, може би дори докато Ървинг се беше лутал из ледения лабиринт, опитвайки се да намери жената.
Отстъпвайки от черното петно на синкавия лед, както би се отдръпнал от езически олтар, върху който току-що са принесли в жертва невинно създание, Ървинг изцяло се съсредоточи първо върху опитите да възстанови дишането си — въздухът като че ли разкъсваше дробовете му, — а след това да накара вкочанените си крака и скован ум да го върнат обратно на кораба.
Нямаше да се опитва да минава отново през ледения тунел и разхлабената дъска в склада за котвени въжета. Щеше да привлече вниманието на вахтения на десния борд с викове, преди да навлезе в обсега на пушката му, и щеше да се изкачи по ледената рампа, като нямаше да отговаря на никакви въпроси, преди да се срещне с капитана.
Трябваше ли да му разкаже за това?
Ървинг нямаше никаква представа. Дори не знаеше дали съществото от ледовете — което сигурно се намираше някъде наблизо — щеше да му позволи да се върне на кораба. Не знаеше и дали топлината на тялото му и енергията ще да му стигнат за дългия преход.
Знаеше единствено, че никога няма да е същият като преди.
Ървинг се обърна на югоизток и отново навлезе в ледената гора.
23.
Хики
Хики беше решил, че високият, слаб лейтенант — Ървинг — трябва да умре и точно днес е денят това да се случи.
Дребният помощник-калафатник нямаше нищо против наивното младо конте, но неподходящият момент, в който бе избрал да се появи в трюма месец по-рано, беше подписал смъртната му присъда.
Единственото, което му пречеше да осъществи намеренията си, бяха разписанията на вахтите и работните смени. Досега Хики два пъти се беше падал да носи вахтата, когато Ървинг беше дежурен офицер, но и двата пъти Магнъс Менсън не беше с него на палубата. Хики щеше да планира всичко и да избере подходящия момент, но за изпълнението на плана му беше нужен Магнъс. Не защото Корнилиъс Хики се страхуваше да убие човек; той беше прерязал гърлото на един мъж още преди да достигне възрастта, в която да си плаща сам в бордея. Не, проблемът се криеше просто в начина и метода за извършването на убийството, които изискваха участието на неговия малоумен последовател и сексуален партньор в тази експедиция Магнъс Менсън.
Сега условията бяха идеални. В петъчното утро — макар думата „утро“ да не значеше нищо, когато навън беше тъмно като полунощ — работен отряд от трийсетина души беше излязъл на леда, за да оправи пирамидите с факлите по пътеката между „Ужас“ и „Еребус“. Девет въоръжени с мускети морски пехотинци на теория бяха достатъчни, за да осигурят безопасността на работните групи, но в действителност веригата от работещи мъже се беше разтегнала почти на една миля и под командването на всеки офицер се трудеха само по петима и дори по-малко моряци. На източната половина от тъмната пътека работният процес беше наблюдаван от трима офицери от „Ужас“ — лейтенантите Литъл, Ходжсън и Ървинг — и Хики помогна за сформирането на групите по такъв начин, че двамата с Магнъс да работят върху най-отдалечените пирамиди под надзора на Ървинг.
През по-голямата част от времето морските пехотинци се намираха извън полезрението им, като на теория бяха готови да се притекат на помощ в случай на тревога, но на практика правеха всичко възможно, за да стоят по-близо до топлия огън, който бумтеше в железния мангал, поставен край най-високия торос на по-малко от четвърт миля от кораба. Под надзора на лейтенант Ървинг тази сутрин работеха и Джон Бейтс и Бил Синклер, но тези двамата бяха приятели — а и големи мързеливци — и гледаха да стоят по-далеч от младия офицер, за да могат без особено старание да работят върху съседната ледена пирамида.