Но тя беше избрала точно този ден, за да изчезне отново.
— Добре — каза Крозиър, чувствайки как леденостуденият въздух, дори преминавайки през дебелия шал, болезнено пари дробовете му, — когато се върнете обратно за смяна на вахтата, проверете отново склада и ако я няма… Какво, за Бога, е това?
Бяха преминали през последната верига от тороси и бяха излезли на открития равен участък от замръзналото море на четвърт миля от „Еребус“. Сцената, на която стана свидетел Крозиър, накара ченето му да увисне под вълнения шал и вдигнатата яка на шинела.
Капитанът предполагаше, че Вторият голям венециански карнавал ще се проведе на равния морски лед в непосредствена близост до кораба, както се беше случило през 1824 година, когато Хопнър и Пари бяха организирали маскарад на тясната ледена отсечка между „Хекла“ и „Фюри“. Но докато „Еребус“, тъмен и безлюден, стоеше вирнал нос на мръсния си леден пиедестал, на четвърт миля от него, точно пред най-големия айсберг, цареше огромно оживление.
— Мили Боже — каза лейтенант Ървинг.
„Еребус“ изглеждаше като тъмен стар, негоден кораб, а на широкия, равен участък от замръзналото море, сред гората от глетчерови върхове и право под извисяващия се, сияещ айсберг, беше израснала нова грамада — същински град от разноцветни платна и въжета, озарен от ярко горящи факли. Крозиър можеше само да стои и да гледа.
Хората доста се бяха потрудили. Някои очевидно се бяха изкатерили върху самия айсберг, забивайки грамадните ледени винтове в ледената стена на височина шейсет фута, бяха закрепили големи халки и стойки за скрипци, добавяйки въжета, платна и макари от складовете, които щяха да стигнат за пълното оборудване на тримачтов военен кораб.
Паяжината от стотина заледени въжета се спускаше от айсберга и се простираше към „Еребус“, поддържайки цял град от осветени цветни платна. Тези боядисани платнени стени — някои от които достигаха височина от трийсет и повече фута — бяха заковани отдолу за леда, глетчеровите върхове и ледените блокове; отвесни пръти ги държаха изправени, а отгоре бяха прикрепени към опънатите въжета.
Крозиър се приближи, като не спираше да мига. Заради натрупания върху миглите му лед клепачите му можеха всеки момент да замръзнат, но въпреки това той продължаваше да мига.
Върху леда сякаш се издигаше редица от гигантски цветни палатки, но те нямаха покриви. Отвесните стени, осветени отвътре и отвън чрез безброй факли, се простираха от откритото ледено поле до гората от глетчерови върхове и продължаваха нагоре по стената на самия айсберг. Сякаш за една нощ върху леда бяха изградени гигантски зали или цветни къщи. Всяка следваща зала беше разположена под ъгъл до предходната, като на всеки двайсетина ярда всички платна и въжета се прегъваха под остър ъгъл.
Първата зала беше отворена на изток. Платното тук беше боядисано в ярко, наситено синьо — синият цвят на небесата, които не бяха виждали от толкова много месеци, накара гърлото на капитан Крозиър да се свие, — а под светлината на разположените отвън факли и мангали стените сияеха и пулсираха.
Крозиър мина покрай господин Бланки и приятелите му, които зяпаха с отворени уста.
— Господи — чу той гласа на ледовия лоцман.
Крозиър се приближи още повече, като всъщност навлезе в пространството, оградено от сияещите сини стени.
Около него подкачаха и лудуваха фигури, облечени в ярки, странни облекла: клошари с опашки от разноцветни парцали, влачещи се подире им; високи коминочистачи с траурно черни фракове и изцапани със сажди цилиндри, които танцуваха джига; екзотични птици с дълги, златни клюнове, които пристъпваха леко; арабски шейхове с червени тюрбани и островърхи персийски чехли, които се плъзгаха по черния лед; пирати със сини маски на мъртъвци, преследващи подскачащ еднорог; генерали от Наполеоновата армия с бели маски от някаква гръцка пиеса, обикалящи бавно в тържествена процесия. Обемиста фигура, облечена цялата в зелено — горски дух? — притича до Крозиър и пропя с фалцет: