Опашката направи път на двамата капитани. Дрипльовци, католически свещеници, френски благородници, феи, просяци в пъстри облекла, омотан в саван мъртвец, двама римски легионери с червени наметала, черни маски и златисти нагръдници приканиха с жестове Фицджеймс и Крозиър да излязат най-отпред и се покланяха, докато офицерите минаваха покрай тях.
Лично господин Дигъл — деколтето му сега висеше до кръста му и се полюшваше при всяко негово движение — отряза отлично парче месо за Крозиър, после едно и за Фицджеймс. Левеконт им даде прибори от офицерската столова и бели ленени салфетки. Лейтенант Феърхолм им наля по една чаша ейл.
— На този студ, господа капитани — каза Феърхолм, — номерът е да пиете бързо, топвайки уста като птици, за да не залепнат устните ви за чашите.
Фицджеймс и Крозиър си намериха места начело на маса с бяла покривка и седнаха на покрити с бял плат столове, услужливо издърпани назад върху съпротивяващия се лед от господин Фар, старшината на гротмарса, когото Крозиър беше скастрил по-рано вечерта. На масата седяха също господин Бланки, колегата му, ледови лоцман Рийд, както и Едуард Литъл и още шестима офицери от „Еребус“. На другия край на бялата маса седяха лекарите.
Крозиър свали горните си ръкавици, сви и изпъна няколко пъти премръзналите си пръсти в долните вълнени ръкавици и предпазливо опита месото, стараейки се да не докосва с устни металическата вилица. Мечешкият котлет изгори езика му. Той за малко да се разсмее — температурата в новогодишната нощ беше сто градуса под нулата, дъхът му увисваше пред него в облак от ледени кристалчета, лицето му бе скрито зад тунел от шалове, шапки и уелска перука, а той току-що си беше изгорил езика. Опита отново и този път сдъвка и преглътна хапката.
Това беше най-вкусното месо, което беше опитвал. Капитанът се изненада. Преди много месеци, когато беше опитал за последен път мечешко, месото му се бе сторило вмирисано и гранясало. Тогава хората се бяха разболели от черния дроб и вероятно от някои други органи на животното. И бяха решили, че ще ядат месото на бялата мечка само в краен случай — ако са принудени да го направят, за да оцелеят.
А сега това празненство… това пищно празненство. Всички наоколо в бялата зала и очевидно зад покритите с платна бурета, сандъци и маси в съседните оранжева и виолетова зала лакомо ръфаха месото. Глъчката и бърборенето на щастливите хора с лекота заглушаваха и рева на огъня в мангалите, и плющенето на платната заради отново усилия се вятър. Тук, в бялата зала, малцина използваха ножове и вилици — някои набучваха с вилиците димящото мечешко месо и го ръфаха със зъби, но повечето просто ядяха с облечените си в ръкавици ръце. Отстрани изглеждаше, че повече от сто хищника пируват над плячката си.
Колкото повече Крозиър ядеше, толкова по-ненаситен ставаше. Фицджеймс, Рийд, Бланки, Фар, Литъл, Ходжсън и останалите около него — дори Джопсън, стюардът му, седнал на съседната маса заедно с другите стюарди, — изглежда, поглъщаха месото със същия апетит. Един от помощниците на господин Дигъл, маскиран като китайско бебе, минаваше по масите и сипваше в чиниите димящи зеленчуци от тиган, затоплен на една от железните печки от велботите, но консервираните зеленчуци, макар и горещи, просто не можеха да се сравнят по вкус с великолепното мечешко месо. Единствено фактът, че е началник на експедицията, възпря Крозиър да отиде в началото на опашката и да си поиска допълнително, когато дояде голямото си парче месо. Лицето на Фицджеймс беше изгубило напълно предишното отнесено изражение; по-младият командир изглеждаше така, сякаш всеки момент ще се разреве от щастие.
Изведнъж, точно когато повечето от мъжете бяха дояли месото си и се бяха заели с изпиването на ейла си, преди той да е замръзнал, персийският крал, застанал на входа на виолетовата зала, започна да върти ръчката на латерната.
Бурните аплодисменти — оглушително хлопане на дебели ръкавици една в друга — се разнесоха още с първите ноти, изтръгнали се от грубия механизъм. Много от ценителите на музиката на двата кораба се оплакваха от латерната — според тях качеството на звука напомняло за стърженето на точилен камък, — но този път нямаше как да не се разпознае мелодията. Десетки мъже се изправиха на крака. Други запяха в хор, а парата от дишането им се издигаше, блестейки под ярката светлина на факлите, която проникваше през платнените стени на бялата зала. Дори Крозиър се ухили като идиот, когато ехото на познатите думи на първия куплет прокънтя откъм огромния айсберг, надвиснал над тях в мразовитата нощ.