Капитаните Крозиър и Фицджеймс се изправиха на крака и се присъединиха към крещящия хор по време на припева:
Чистият тенор на младия Ходжсън поведе гласовете на всички мъже в шест от седемте цветни зали, когато те подеха втория куплет.
Смътно осъзнавайки, че две зали по-нататък на изток, на входа на бялата зала, настава някаква суматоха, Крозиър отметна глава и разгорещен от уискито и от мечешкото месо, крещя заедно с хората си:
Мъжете във външните зали на съоръжението продължаваха да пеят, но сега се и смееха. Оживлението там нарастваше. Латерната зазвуча по-силно. И хората запяха още по-гръмко. Застанал прав между Фицджеймс и Литъл и пеещ третия куплет, Крозиър зяпна изумено при вида на процесията, влизаща в бялата зала.
Начело на процесията вървеше човек с театрален костюм, изобразяващ адмиралска униформа. Еполетите бяха толкова широки, че стърчаха осем инча извън раменете на ниския човек. Той беше много дебел. Златните копчета на едновремешната му флотска куртка не можеха да се закопчаят. И той беше без глава. По-точно — носеше своята глава от папиемаше под лявата си мишница, а под дясната държеше вехтата си, украсена с пера адмиралска фуражка.
Крозиър спря да пее. Но останалите мъже продължиха.
Зад безглавия адмирал, явно изобразяващ покойния сър Джон Франклин — макар че онзи ден в мечешкото укритие сър Джон не беше обезглавен, — вървеше чудовище, високо десет или дванайсет фута.
То имаше туловището, козината, черните лапи, триъгълната глава и черните очи на арктическа бяла мечка, но вървеше изправено и беше двойно по-високо и с двойно по-дълги предни крайници. То крачеше вдървено, силно клатейки горната половина на тялото си, и вторачваше дребните си черни очи към всеки мъж, когото наближеше. Поклащащите се предни лапи, вяло отпуснати покрай тялото, бяха по-големи от главите на костюмираните мъже.
— Това отдолу е вашият великан, Менсън — изрече със смях застаналият до Крозиър втори помощник-капитан на „Еребус“, Чарлс Фредерик Девьо, надавайки глас, за да надвика хора, пеещ следващия куплет. — А на раменете му е вашият помощник-калафатник, Хики. Хората работиха цялата нощ, за да съединят двете мечешки кожи в една.
Подир гигантската мечка, която продължи към виолетовата зала, следваше процесия от десетки мъже от синята, зелената и оранжевата зала. Крозиър стоеше така, сякаш буквално е замръзнал на мястото си до бялата празнична маса. Най-накрая той обърна глава и погледна към Фицджеймс.
— Кълна се, че не знаех нищо за това, Франсис — каза Фицджеймс. Устните му бяха побелели и много тънки.
Бялата зала започна да опустява, когато костюмираните фигури последваха безглавия адмирал и олюляващата се, тромаво пристъпваща гигантска мечка в относително тъмната, дълга виолетова зала. Пияните гласове продължаваха да реват около Крозиър:
Крозиър тръгна след процесията във виолетовата зала и Фицджеймс го последва. Капитанът на КНВ „Ужас“ никога не беше изпадал в такава ситуация през всичките си години на командване; той знаеше, че трябва да сложи край на тази пародийна процесия — флотската дисциплина беше несъвместима с подобен фарс, в който смъртта на бившия ръководител на експедицията се е превърнала в обект на подигравка. Но в същото време той беше наясно, че нещата вече са отишли твърде далеч, и сега не може просто да пресече пеенето с вик, да заповяда на Менсън и Хики да излязат от отвратителната животинска кожа, да нареди всички да свалят костюмите си и да се върнат на корабите си — това би било не по-малко абсурдна и безполезна постъпка, отколкото самият езически ритуал, който Крозиър наблюдаваше с нарастващ гняв.