Безглавият адмирал, тромаво пристъпващата чудовищна мечка и следващата ги процесия от стотина мъже не се задържаха дълго във виолетовата зала. Когато Крозиър навлезе в заграденото от виолетови платнища пространство — пламъците на факлите и трикраките мангали отвън хвърляха яростни отблясъци върху северната стена на оцветените във виолетово платна, които от своя страна плющяха от поривите на усилващия се вятър, — той видя как Менсън, Хики и пеещата тълпа за миг се спират пред входа на черната зала.
Крозиър с усилие потисна желанието си да изкрещи: „Не!“ Беше кощунство да се устройва представление с карикатурната фигура на сър Джон и огромната чудовищна мечка където и да е, но в тази потискаща черна зала с главата на бялата мечка и тиктакащия часовник изглеждаше особено отблъскващо. Ала каквато и идиотска финална сцена да се канеха да разиграят мъжете там, тя поне щеше да е последната. Това щеше да е финалът на Втория голям венециански карнавал, чието провеждане беше голяма грешка. Крозиър щеше да изчака пеенето да приключи от само себе си и пияните зрители да поздравят с аплодисменти езическото представление, а после щеше да нареди всички да свалят карнавалните си костюми и щеше да изпрати пияните и премръзнали моряци на корабите, като щеше да заповяда организаторите да свалят такелажа и платната незабавно — още тази нощ — дори и с цената на измръзвания. После щеше да се разправя с Хики, Менсън, Ейлмър и офицерите си.
Под съпровода на аплодисментите безглавият адмирал и олюляващата се чудовищна мечка влязоха в черната зала.
Часовникът на сър Джон започна да бие полунощ.
Тълпата чудновато костюмирани моряци в задната част на процесията се устреми напред, движена от желанието по-скоро да проникне в черната зала и да не изпусне нищо от представлението, а просяците, плъховете, еднорозите, боклукчиите, еднокраките пирати, арабските принцове и египетските принцеси, гладиаторите, феите и останалите създания в предната част на тълпата вече бяха направили обратен завой и напираха да се върнат в бялата зала, изгубили увереност, че искат да се окажат в мрака на зловещото помещение с черни стени и покрит със сажди под.
Крозиър си запроправя път през тълпата — която ту се люшваше напред, ту отстъпваше назад, когато хората на прага на черната зала окажеха отпор — сега изпълнен с решителност ако не да сложи край на фарса, то поне да ускори финалното му действие.
Едва озовал се в тъмното помещение заедно с двайсет или трийсет мъже, които също се задържаха на прага — очите не привикваха към мрака веднага, а покритият със сажди лед създаваше зловещото впечатление на зейнала под краката бездна, — Крозиър усети как в лицето го удря вълна от студен въздух. Сякаш някой беше отворил врата в ледената стена на айсберга, който се извисяваше над всичко останало. Дори тук, в мрака, маскираните фигури продължаваха да пеят, но наистина големият рев се носеше откъм тълпата, струпана във виолетовата зала и все още напираща да влезе.
Крозиър едва различаваше бялото петно на мечешката глава, израстваща от леда над абаносовия часовник — който вече беше отброил шест удара, прозвучали зловещо в тъмнината, — и високата бяла фигура на чудовищния звяр, силно поклащащ се напред-назад: на Менсън и Хики явно им беше трудно да пазят равновесие върху покрития със сажди лед при бясното плющене на северната стена под напорите на вятъра.
Тогава Крозиър видя, че в залата има втора огромна фигура. Тя също стоеше на задните си лапи. Намираше се по-далеч в мрака, отколкото смътно белеещото се чудовище на Менсън и Хики. И беше много по-масивна. И по-висока.