Докато мъжете утихваха и часовникът отброяваше последните четири удара, нещо в залата изрева.
Внезапно мъжете в черната стая заотстъпваха назад, към все още напиращата да влезе тълпа.
— Какво става, за бога? — попита доктор Макдоналд.
Крозиър разпозна под бледата виолетова светлина, идваща през платнищата откъм съседната зала, четиримата лекари, предрешени като клоуни, но сега свалили маските си.
Хората в черната зала закрещяха от ужас. Разнесе се втори рев — Франсис Роудън Мойра Крозиър никога не беше чувал нещо подобно; приличаше на крясък, който би могъл да прозвучи по-скоро в някаква праисторическа джунгла, отколкото в Арктика през деветнайсети век. Звукът беше толкова плътен и толкова яростен, че капитанът на КНВ „Ужас“ изпита желание да се изпусне в гащите си още тук, пред всичките си подчинени.
По-едрата от двете бели фигури в мрака се понесе напред.
Маскираните мъже закрещяха, опитвайки се да отстъпят назад към напиращата тълпа от любопитни мъже, а после се разбягаха наляво и надясно в тъмнината, блъскайки се в почти невидимите боядисани платнени стени.
Крозиър, който беше невъоръжен, остана на мястото си. Той почувства как огромната твар профучава покрай него в тъмнината. Почувства го с ума си… почувства го вътре в главата си. Внезапно го лъхна мириса на стара кръв, а после и вонята на мърша.
Принцесите и феите трескаво захвърляха костюмите си и зимните шинели в мрака, драскайки по черните платнища и опитвайки се да се доберат до ножовете на коланите си, скрити под многобройните пластове дрехи.
Крозиър чу отвратително изшляпване, когато огромните лапи се блъснаха в тялото на един от мъжете. Нещо изхрущя противно, когато дългите като щикове зъби прегризаха нечии череп или кост. Във външните зали мъжете продължаваха да пеят.
Абаносовият часовник удари за последен път. Беше полунощ. Беше 1848 година.
Мъжете най-накрая прорязаха с ножовете си черните стени и подхванатите от вятъра платна се понесоха към пламъците на факлите и на трикраките мангали върху леда. Огънят се изви високо нагоре и почти веднага обхвана такелажа.
Бялата фигура вече се намираше във виолетовата зала. Хората закрещяха и се разпръснаха, блъскайки се и ругаейки, някои вече разпорваха платнищата, за да не бягат по лабиринта към изхода, и Крозиър също започна да разбутва моряците, за да се измъкне. Черната зала вече беше пламнала и от двете страни. Разнесоха се още викове и покрай Крозиър претича мъж, чиито клоунски костюм, уелска перука и коса горяха.
Докато Крозиър успее да се измъкне от обезумялата тълпа от бягащи маскирани хора, виолетовата зала също беше пламнала, а тварта от ледовете беше преминала в бялото помещение. Чуваха се викове на множество мъже, които бягаха от бялото привидение, размахвайки ръце и сваляйки костюмите си. Паяжината от изкусно опънати въжета, чрез които платната и прътите бяха закрепени за огромния айсберг, вече гореше — пламъците изписваха чудновати руни на фона на черното небе. Хилядите фасети на стофутовата ледена стена отразяваха пожара.
Рангоутът, стърчащ като ребра покрай пламтящите стени на черната виолетовата и бялата зала, също гореше. За годините съхранение в сухия арктически въздух дървесината беше изгубила цялата си влага. Мачтите и реите подхранваха огъня като хилядафунтови парчета прахан.
Крозиър изостави всякакви надежди да вземе ситуацията под контрол и побягна с останалите. Мислеше единствено как да се измъкне от пламтящия лабиринт.
Бялата зала беше напълно обхваната от огъня. Пламъците се виеха от белите стени, от платнените килими върху леда, от покритите с чаршафи банкетни маси, от буретата, столовете и от металния грил на господин Дигъл. Някой в паническото си бягство беше съборил латерната и дъбово-металическият инструмент отразяваше огньовете с всяка от извивките на красивата си украса.
Крозиър видя застаналия насред стаята Фицджеймс — единствената фигура, която не беше с карнавален костюм и не бягаше. Капитанът сграбчи неподвижния мъж за ръкава на шинела.