— Хайде, Джеймс. Трябва да се махаме!
Командирът на КНВ „Еребус“ бавно обърна глава и погледна старшия по звание офицер така, сякаш го вижда за пръв път. Отново леко разтегна устни в онази разсеяна, отнесена, влудяваща усмивка на лицето си.
Крозиър го зашлеви.
— Хайде!
Влачейки себе си изпадналия в сомнамбулен транс Фицджеймс, Крозиър побягна, препъвайки се, през горящата бяла зала, после през следващата, чиито стени сега бяха оранжеви повече заради огъня, отколкото заради оцветяването, а след това влетя в пламтящата зелена зала. Лабиринтът изглеждаше безкраен. Тук-таме върху леда лежаха маскирани фигури — някои стенещи и с раздрани дрехи, а един от мъжете беше гол и обгорен, но други моряци се спираха, за да им помогнат да станат, и ги повличаха нататък. Ледът под краката — там, където не горяха платнените килими — беше обсипан с парчета от костюми и захвърлени шинели. Повечето от тези дрипи и дрехи или горяха, или бяха на път да се запалят.
— Хайде! — повтори Крозиър, все още влачейки след себе си препъващия се Фицджеймс.
Един моряк лежеше в безсъзнание върху леда — младият Джордж Чеймбърс от „Еребус“, видя Крозиър, един от корабните юнги, въпреки че беше на двайсет и една години, а също и един от барабанчиците по време на първите погребения на експедицията. Изглежда, никой не му обръщаше внимание. Крозиър пусна за малко Фицджеймс, колкото да вдигне Чеймбърс на рамо, а после хвана отново другия капитан за ръкава и побягна тъкмо когато пламъците от двете им страни експлодираха към такелажа отгоре.
Крозиър чу чудовищно съскане зад гърба си.
Решил, че в суматохата тварта се е оказала зад него, Крозиър се завъртя, готов да се отбранява с единствения си свободен, облечен в ръкавица юмрук.
Айсбергът пращеше от горещината, отвсякъде по него се вдигаше пара. Огромни късове лед се отчупваха от него, падаха с грохот долу и на свой ред започваха да съскат като змии в пламтящия казан, в който се беше превърнал лабиринтът от платна. При вида на това зрелище Крозиър застина смаяно на мястото си за момент — безбройните фасети на ледената планина, отразяващи пожара, караха грамадата да прилича на стоетажен вълшебен замък, облят от ослепителна светлина. Капитанът съзнаваше, че колкото и дълго да живее, никога повече няма да види нещо подобно.
— Франсис — промърмори командир Джеймс Фицджеймс, — трябва да се махаме оттук.
Стените на зелената зала вече се рушаха, но огънят продължаваше да се разпространява върху леда зад тях. Бързо напредващите ледени езици вече достигаха последните две зали на лабиринта.
Крозиър покри лице със свободната си ръка и се хвърли през огъня, подканяйки с викове последните тичащи участници в карнавала.
Профуча през горящата морава зала и поведе клатушкащите се оцелели към пламналата синя стая. Североизточният вятър сега надаваше вой, присъединявайки се към виковете, ревовете и съскането, което може и да съществуваше само в съзнанието на Крозиър, както му се струваше. Пламъците танцуваха на изхода на синята стая, формирайки огнена бариера.
Група от десетина души — някои от които все още в раздърпаните си карнавални костюми — се беше спряла пред нея.
— НАПРЕД! — изрева Крозиър като тайфун с най-страшния си глас.
Един съгледвач на поста си на върха на гротмачтата, на двестафутова височина, спокойно би чул такава команда при ураганен вятър с четирийсетфутови вълни около кораба. И би й се подчинил. Тези мъже също се подчиниха — сепнаха се, изкрещяха и хукнаха през пламъците, последвани от Крозиър, който все още носеше Чеймбърс на дясното си рамо и влачеше Фицджеймс с лявата си ръка.
Щом се озова навън, Крозиър продължи да бяга с димящ шинел, преминавайки покрай някои от десетките мъже, които бягаха в нощта във всички посоки. Капитанът не забелязваше бялото създание сред хората, но при тази суматоха човек трудно можеше да се види нещо — въпреки че бушуващият огън хвърляше светлина и сенки на петстотин фута във всички посоки — и той беше съсредоточил усилията си върху това да крещи на офицерите си и да се опита да намери място, където да положи все още намиращия се в несвяст Джордж Чеймбърс.
Внезапно се разнесе тракането от стрелба на мускети.
Колкото и да беше невероятно, непонятно, възмутително — четирима морски пехотинци, наредили се точно зад границата на светещия кръг, бяха застанали на коляно и стреляха по групичките и тълпите от бягащи мъже. Тук-таме отделни фигури — все още облечени в нелепите си костюми — падаха върху леда.