След деветия удар стюардът на оръжейната изгуби съзнание. Капитан Крозиър ми направи знак да проверя дали още диша. Дишаше. При нормални обстоятелства, както разбрах по-късно, вторият помощник-капитан би излял кофа вода върху изтърпяващия наказанието, за да му върне съзнанието, така че да страда повече при останалите удари. Но тази сутрин на жилищната палуба на КНВ „Еребус“ нямаше течна вода — цялата беше замръзнала. Дори капките кръв върху гърба на Ейлмър изглеждаха като замръзнали тъмночервени топчици.
Ейлмър остана в безсъзнание, но наказанието продължи.
След петдесетия удар Ейлмър отвързаха Ейлмър от решетката и го отнесоха в бившата каюта на сър Джон, която продължаваше да се използва като лазарет за пострадалите по време на карнавала. На койките там лежаха осем души, включително Дайвид Лийс, който си оставаше неконтактен от нападението на тварта над господин Бланки в началото на декември.
Понечих да тръгна към лазарета, за да се погрижа за Ейлмър, но капитан Крозиър ми нареди с жест да остана на мястото си. Явно уставът изискваше всички членове на екипажа да присъстват на бичуванията на осъдените, дори и това да означаваше Ейлмър да умре от загуба на кръв заради отсъствието ми.
Следващият поред беше Магнъс Менсън. Вторите помощник-капитани, които го завързаха за решетката, изглеждаха като джуджета в сравнение с него. Ако гигантът беше решил да окаже съпротива в този момент, съм сигурен, че на жилищната палуба щяха да настъпят хаос и касапница, подобни на новогодишните в седемте цветни шатри.
Но той не оказа съпротива. Доколкото можех да преценя, помощник-боцман Джонсън нанасяше безкрайните удари с камшика със същата сила, като и на Ейлмър — нито по-голяма, нито по-малка. Кръвта запръска още при първия удар. Менсън не закрещя. Той направи нещо много по-лошо. Заплака като малко дете. Ридаеше през цялото време. Но когато изтърпя наказанието си, той тръгна към лазарета сам, съпроводен от двама моряци, макар и — както обикновено — да беше силно прегърбен, за да не закачи с главата си гредите отгоре. Докато минаваше покрай мен, забелязах ивици разкъсана плът, висящи от гърба му на местата, където го е удрял камшикът.
Хики, най-дребният от тримата мъже, не издаде почти никакъв звук по време на дългото бичуване. Камшикът разкъса тесния му гръб в по-голяма степен, отколкото на другите двама, но той не извика нито веднъж. И не изгуби съзнание. Мъничкият помощник-калафатник изглеждаше, сякаш беше съсредоточил вниманието си към нещо, намиращо се отвъд решетката и горната палуба, и нито за миг не откъсна от него яростния си поглед, а единствената му реакция на свирепото бичуване беше само шумното поемане на въздух след всеки от петдесетте удара.
Той тръгна към временния лазарет сам, без да приеме помощта на съпровождащите го двама моряци.
Капитан Крозиър обяви, че наказанието е било изпълнено според изискванията на устава, и освободи присъстващите. Преди да отида на кърмата, се качих за малко на палубата, за да наблюдавам заминаването на хората от „Ужас“. Те се спуснаха по ледената рампа и поеха в мрака по дългия път към кораба си, минаващ покрай обгорения и частично разтопен район, където се беше състоял карнавалът. Крозиър и главният му офицер, лейтенант Литъл, вървяха най-отзад. Нито един от над четирийсетте мъже не каза нито дума, преди да се изгубят в мрака отвъд тясното пространство, осветено от фенерите на „Еребус“. Осем моряци останаха като един вид приятелски ескорт, който да придружи Хики и Менсън до „Ужас“, когато двамата бъдат готови да се върнат.
Побързах да сляза долу и отидох на кърмата в новия лазарет, за да се погрижа за новите си пациенти. Не можех да направя нищо за тях, освен да промия и да превържа раните — камшикът беше направил отвратителни разкъсвания по гърбовете на мъжете, от които ще останат белези за постоянно. Менсън беше спрял да ридае и когато Хики рязко му нареди да спре да смърка с нос, гигантът веднага се подчини. Хики изтърпя безмълвно да се погрижа за раните му, след което грубо нареди на Менсън да се облече и да го последва. Двамата напуснаха лазарета.
Наказанието напълно сломи стюарда на оръжейната, Ейлмър. Както ми каза младият Хенри Лойд, настоящият ми помощник, още в момента на свестяването си Ейлмър е започнал да стене и да плаче с глас. Продължи да се държи по същия начин и докато промивах и превързвах раните му. Не спря да ридае жално и изглеждаше неспособен да се задържи на крака, когато някои от останалите младши офицери — по-възрастният стюард на офицерите Джон Бриджънс, стюардът на капитана господин Хор, домакинът господин Бел и помощник-боцманът Семюъл Браун — се явиха, за да му помогнат да се прибере в каютата си.