Чувах плача и стоновете на Ейлмър през цялото време, докато останалите мъже почти го носеха по тесния коридор, после покрай главния трап и накрая до малката му стаичка на десния борд, намираща се между празната каюта на Уилям Фаулър и моята собствена. Бях наясно, че вероятно щях да чувам плача на Ейлмър иззад тънката стена през цялата нощ.
— Господин Ейлмър чете много — каза Уилям Фаулър от койката си в лазарета. Стюардът на домакина беше получил силни изгаряния и имаше сериозни разкъсвания от ноктите на звяра в карнавалната нощ, но не изстена нито веднъж през последните четири дни, докато намествах кожата му или зашивах раните му. С изгаряния и рани както на гърба, така и на корема Фаулър се опитваше да спи, обърнат настрани, но нито веднъж не се оплака на Лойд или на мен. — Четящите хора са много чувствителни — добави Фаулър. — Горкичкият, ако не беше прочел този глупав разказ в американското списание, нямаше да предложи да направим разноцветен лабиринт за карнавала — идея, която се стори чудесна на всички ни тогава — и нямаше да се случи нищо подобно.
Не знаех какво да отговоря.
— Може би начетеността е един вид проклятие, имам предвид — заключи Фаулър. — Може би е по-добре човек да обитава в собствения си ум.
Искаше ми се да кажа „амин“, макар и да не знаех защо.
Докато пиша всичко това, се намирам в бившата каюта на доктор Педи на КНВ „Ужас“, тъй като капитан Крозиър ми нареди да прекарвам времето от вторник до четвъртък на борда на неговия кораб, а през останалите четири дни да бъда на „Еребус“. По време на отсъствието ми Лойд наглежда шестимата ми възстановяващи се пациенти в лазарета на „Еребус“, а аз установих с прискърбие, че на борда на „Ужас“ има почти същото количество тежко болни хора.
Много от тях страдат от болестта, която ние, арктическите лекари, наричаме отначало носталгия, а след това — анемия. Ранните стадии на това заболяване — освен кървящите венци, обърканите мисли, слабостта в крайниците, синините по цялото тяло и кървенето на дебелото черво — често включват огромна тъга по дома. От носталгията се засилват слабостта, объркването, кървенето на ануса и венците, откритите язви и останалите симптоми се влошават, докато пациентът те изгуби способността си да стои прав или да работи.
Другото име на носталгията и анемията, което повечето лекари не се решават да произнесат на глас и което аз все още не съм изричал, е скорбут.
Междувременно капитан Крозиър вчера се уедини в каютата си ужасно болен. Чувам приглушените му стонове, тъй като каютата на доктора Пади е съседна с неговата тук, в кърмовата част на десния борд. Смятам, че капитан Крозиър гризе нещо твърдо — може би кожен колан, — за да сдържа стоновете си. Но Бог ме е дарил (или наказал) с отличен слух.
Вчера капитанът предаде управлението на кораба и на експедицията на лейтенант Литъл — като по тези начин тихомълком, но категорично назначи за командващ Литъл вместо капитан Фицджеймс — и обясни, че той, капитан Крозиър, се бори с рецидив на малария.
Което е лъжа.
Това, което чувам да измъчва капитан Крозиър — и което вероятно ще продължа да чувам през стените, докато не си тръгна за „Еребус“ в петък сутринта, — не са точно симптомите на малария.
Благодарение на склонностите на баща ми и чичо ми аз познавам добре демоните, с които се бори капитанът тази нощ.
Капитан Крозиър е пристрастен към твърдия алкохол и сега този алкохол или се е свършил, или той е решил да се откаже от него с усилие на волята си по време на тази криза. Така или иначе той е подложен на адски мъки и това ще продължи още много дни. Възможно е да изгуби разсъдъка си. Междувременно този кораб и тази експедиция останаха без своя истински водач. Приглушените му стонове — на този кораб, обхванат от слабост и отчаяние — са крайно потискащи.
Много ми се иска да можех да му помогна. Иска ми се да можех да помогна на десетките други страдащи — ранени, изтощени, изгорени, болни и обхванати от отчаяние — на борда на двата хванати в капан кораба. Иска ми се да можех да помогна на себе си, тъй като и при мен вече се появиха първите признаци на носталгия и анемия.