Ще обяви ли Първият лорд на Адмиралтейството в Камарата на общините награда за спасяването на сър Джон и хората му? Крозиър смята, че да. Но каква? Хиляда паунда? Пет хиляди? Десет хиляди? Крозиър зажумява и вижда ясно сумата — сякаш е написана на пергамент и е пред очите му — двайсет хиляди паунда, обещани на всеки, който „окаже ефективно съдействие в спасяването на живота на сър Джон и неговите подчинени“.
Крозиър отново се смее, което предизвиква нов пристъп на гадене. Той се разтреперва от студ, болка и от осъзнаването на явната абсурдност на виденията му. Корабът около него продължава да стене от натиска на леда. Капитанът вече не може да различава стоновете на кораба от своите собствени.
Той вижда осем кораба — шест британски и два американски — разположени на няколко мили един от друг в почти замръзнали места за закотвяне, подобни на заливчето край остров Бичи или може би край остров Корнуолис. По всичко личи, че това става в късното арктическо лято, може би в края на август, само дни преди внезапно всичко да бъде обхванато от мраз. Крозиър има чувството, че тази картина е отдалечена на две или три години в бъдещето от ужасната реалност на този момент през 1848 година. Капитанът изобщо не може да проумее защо осем спасителни кораби са се събрали на едно място, вместо да се разпръснат на десетки хиляди квадратни мили из Арктика и да търсят следи от изгубената експедиция на Франклин. Това е халюцинация, предизвикана от умопомрачение.
Корабите са с най-различни размери — от малки шхуни и корабчета с размерите на яхти, твърде крехки за подобни плавания сред ледовете, до сто четирийсет и четири тонен и осемдесет и един тонен американски кораби, изглеждащи странно на Крозиър, и чудноват деветдесеттонен лоцмански кораб, набързо приспособен за плаване в арктическите морета. Има и няколко типични за британския флот ветроходни и парни кораби. Крозиър вижда във възбудения си от болката мозък имената на корабите: „Напредък“ и „Спасение“ — те плават под американски знамена; „Принц Албърт“ — бившият лоцмански кораб; „Лейди Франклин“ — корабът, който беше начело на закотвената британска ескадра. Има още два кораба, които изглеждат на Крозиър свързани със стария Джон Рос — неголямата шхуна „Феликс“ и абсолютно неуместната тук малка яхта „Мери“. И накрая — два истински британски флотски кораба, „Асистънс“ и „Интрепид“.
Сякаш през погледа на високо летяща птица Крозиър вижда, че всичките осем кораба се намират на не повече от четирийсет мили един от друг: двата малки британски кораба са край остров Грифин, над протока Бароу; четири от останалите британски кораби са в залива Асистънс, в северния край на Корнуолис; двата американски кораба са по-далеч на юг, веднага след извивката на изток на остров Корнуолис, точно от другата страна на протока Уелингтън срещу първото зимно убежище на сър Джон край остров Бичи. Нито един от тях не се намира на по-малко от двеста и петдесет мили от заседналите далеч на югозапад в ледовете „Еребус“ и „Ужас“.
Минута по-късно мъглата или облаците се разсейват и Крозиър вижда шест от осемте кораба, пуснали котва на четвърт миля един от друг веднага след извивката на брега на мъничък остров.
Крозиър вижда хора, бягащи по вледенен каменист бряг под отвесна черна скала. Хората са развълнувани. Той почти чува гласовете им в мразовития въздух.
Това е остров Бичи, той е сигурен. Те са намерили надгробните надписи върху прогнилите дъски и гробовете на огняря Джон Торингтън, моряка Джон Хартнъл и редника от морската пехота Уилям Брейн.
Колкото и близо в бъдещето да се случват тези събития, Крозиър знае, че те няма да могат да помогнат по никакъв начин на него и останалите мъже от екипажите на „Еребус“ и „Ужас“. Сър Джон беше напуснал остров Бичи с дива бързина още в първия ден, след като ледът охлаби достатъчно хватката си, за да позволи на корабите да напуснат зимното си убежище. След девет месеца зимуване експедицията на Франклин не беше оставила дори съобщение, указващо в коя посока поемат.
Тогава Крозиър беше наясно, че сър Джон не смята за нужно да уведомява Адмиралтейството, че тръгва на юг, следвайки получените заповеди. Сър Джон Франклин винаги се подчиняваше на заповедите, и беше сигурен, че Адмиралтейството ще знае, че и този път е постъпил така. Но си оставаше факт, че след девет месеца на острова — и след като бяха издигнали на брега по надлежния начин каменна пирамида и дори на шега бяха направили и пирамида от изпразнените консерви на Голднър, напълнени с камъчета — те така и не бяха оставили никакво съобщение на остров Бичи въпреки дадените на Франклин заповеди.