Парафиновият контейнер не беше единственият интересен предмет в снежната къща. Над светилника, малко встрани от него, се намираше сложна конструкция от четири ребра, като че ли тюленови — „Как е успяла Безмълвната дама да улови и убие тези тюлени?“ зачуди се Ървинг, — забити вертикално в снежния ръб и свързани чрез сложна плетеница от сухожилия. От костената рамка висеше една от най-големите правоъгълни голднърови консервени кутии — която очевидно също беше прибрана от боклукчийската яма до „Ужас“ — с пробити по четирите ъгъла дупки. Ървинг веднага осъзна, че висящата ниско над огъня кутия представлява идеална тенджера или чайник.
Гърдите на Безмълвната дама продължаваха да бъдат непокрити. Амулетът във форма на бяла мечка помръдваше нагоре-надолу в такт с дишането й. Тя не отместваше поглед от лицето на Ървинг.
Лейтенантът прочисти гърлото си.
— Добър вечер, госпожице… ъъъ… Безмълвна. Простете ми, че нахлух при вас така… без покана. — Той замълча.
Тази жена изобщо мига ли?
— Капитан Крозиър ви изпраща почитанията си. Той ме помоли да ви нагледам, за да проверя… ъъъ… как се справяте.
Ървинг рядко се беше чувствал толкова глупаво. Той беше уверен, че въпреки прекараните от нея месеци на кораба девойката не разбира нито дума английски. Но не можа да не забележи, че зърната на гърдите й бяха настръхнали от краткия полъх на студен въздух, който беше донесъл със себе си в снежната къща.
Лейтенантът избърса потта от челото си. После свали горните и долните си ръкавици, накланяйки леко глава, сякаш искаше позволение от господарката на дома. След това отново избърса потното си чело. Невероятно колко топло можеше да стане в малкото пространство под снежния купол само от топлината на една лампа, в която изгаря капеща мас.
— Капитанът би желал… — започна той, но се спря. — Ох, по дяволите. — Ървинг бръкна в кожената си чанта и извади оттам увития в стара салфетка сухар и съдинката с мармалад, увита в най-фината му ориенталска копринена кърпичка.
Той й протегна двете пакетчета с леко треперещи ръце.
Ескимоската не направи никакъв опит да ги вземе.
— Моля ви — каза Ървинг.
Безмълвната примигна два пъти, пъхна ножа под дрехата си, взе малките ръбести пакетчета и ги остави до себе си на платформата. Когато полегна настрани, зърното на дясната й гърда почти докосваше ориенталската му кърпичка.
Ървинг погледна надолу и осъзна, че също седи на дебела животинска кожа, постлана върху тази по-тясна платформа. „Откъде ли е взела тази втора животинска кожа?“ — зачуди се той, преди да си спомни, че преди около седем месеца тя беше получила парката на стария ескимос. Побелелият старец, който беше умрял на кораба, след като беше прострелян от един от хората на Греъм Гор.
Жената развърна първо старата кухненска салфетка, без да реагира по никакъв начин при вида на петте завити в нея сухара. Ървинг беше прекарал доста време в подбиране на най-малко проядените от гъгрици сухари. Той се почувства леко засегнат от това, че старанието му беше останало неоценено. Когато разопакова малката порцеланова кутийка на майка му, запечатана с восък отгоре, ескимоската поднесе към лицето си ориенталската копринена кърпичка — със сложна украса в яркочервено, зелено и синьо — и за миг я притисна към бузата си. След това я остави настрани.
„Жените навсякъде са еднакви“ — помисли си неволно Джон Ървинг. Той осъзна, че макар да беше имал сексуални контакти с не една млада жена, той никога не беше изпитвал толкова силно чувство на… интимност… както в този момент, докато седеше най-невинно под светлината на лампата с тюленова мас с тази полугола туземка.
Когато отвори кутията и видя мармалада, Безмълвната дама отново впери поглед в лицето на Ървинг. Сякаш го изучаваше.
С неумела пантомима той й обясни как да размаже мармалада върху сухарите и да ги изяде.
Тя не помръдна и не отмести поглед.