Най-накрая жената се наведе напред и протегна дясната си ръка, сякаш се опитваше да го достигне над пламъците. Ървинг леко потрепна, преди да осъзнае, че тя се пресяга към една малка ниша, изсечена в покритата с кожа ледена платформа, върху която седеше той. Лейтенантът се престори, че не забелязва как дрехата й се плъзна надолу и гърдите й се разлюляха свободно, докато се пресягаше.
Тя му предложи нещо червеникаво и бяло, което миришеше на мъртва и разлагаща се риба. Той осъзна, че това е друга буца от мас на тюлен или някакво друго животно, която беше прибрана в снежната ниша на студено.
Той я прие, кимна и продължи да я стиска в ръцете си, облегнати на коленете. Нямаше представа какво да прави с нея. Може би трябваше да я отнесе обратно на кораба, за да я използва за своя собствена лампа?
Тогава устните на Безмълвната леко потрепнаха и за миг на Ървинг му се стори, че тя се усмихва. Жената извади късия си остър нож и няколко пъти бързо поднесе острието му към устата си, сякаш се канеше да отреже долната си пълна, розова устна.
Ървинг я гледаше и продължаваше да държи в ръцете си меката топка от лой и кожа.
Безмълвната въздъхна, пресегна се и взе лоената топка, поднесе я към себе си и отряза от нея няколко тънки резенчета, които подхвърляше право в устата си, буквално пъхвайки острието между зъбите си. За миг се спря, за да ги сдъвче, след което отново му подаде лоената буца с жилавата тюленова кожа — той вече беше почти уверен, че това е тюлен.
На Ървинг му се наложи доста да порови в шестте пласта дрехи, шинела, куртката, пуловера и жилетката, за да намери моряшкия си нож, който лежеше в калъфа на колана му. Той показа острието на Безмълвната, чувствайки се като малко дете, очакващо похвала за научения урок.
Тя кимна едва забележимо.
Ървинг поднесе вонящата и разтекла се буца към отворената си уста и бързо плъзна по нея ножа си, както беше направила ескимоската.
Едва не си отряза носа. И със сигурност щеше да отреже долната си устна, ако ножът не се беше забил в тюленовата кожа — ако наистина беше тюленова — и мекото месо и бялата мас не се бяха повдигнали леко нагоре. Една-единствена капчица кръв се отрони от порязаната му носна преграда.
Безмълвната не обърна никакво внимание на кръвта, само леко поклати глава и подаде на Ървинг своя нож.
Той стисна в ръката си непривично лекия нож и опита отново, като отряза уверено парче от горе на долу, към устната си, докато капката кръв се отронваше от носа му и падаше върху лойта.
Острието премина през буцата лесно, като през масло. Малкият каменен нож беше — неясно по какъв начин — много по-остър от неговия собствен.
Парчето мас изпълни устата му. Той задъвка, опитвайки се с идиотски гримаси и кимания да изрази благодарността си към жената иззад вдигнатата лоена буца и навирено острие.
На вкус приличаше на мъртъв от десет седмици шаран, изваден от дъното на Темза край изхода на мръсния канал на Улуич.
Ървинг почувства силен пристъп на гадене, накани се да изплюе парчето от полусдъвкана мас на пода на снежната къща, но реши, че това няма да помогне за постигането на целта на дипломатическата му мисия, и преглътна.
Докато се усмихваше в знак на благодарност за деликатеса, потискайки с усилие нестихващите пристъпи на гадене — като същевременно скришом избърса леко порязания си, но обилно кървящ нос със замръзналата ръкавица, използвайки я като носна кърпичка, — Ървинг с ужас видя, че ескимоската с недвусмислен жест му показва да си отреже още от лойта и да яде.
Без да спира да се усмихва, той отразя и преглътна второ парче. Усещането, помисли си той, е точно същото, каквото би изпитал човек, който натъпче в устата си грамадно парче сополи от някакво друго същество.
Колкото и да беше невероятно, празният му стомах закурка, присвиван от спазми, в искане на още. Очевидно нещо във вонящата лой задоволяваше някаква дълбока потребност на организма му, за която той дори не се досещаше. Ако не разумът му, то тялото му искаше още.
Следващите няколко минути приличаха на сцена от семеен живот, докато лейтенант Ървинг, седнал на бялата мечешка кожа върху тясната снежна платформа, бързо, дори ентусиазирано режеше и преглъщаше парчета тюленова лой, докато Безмълвната дама отчупваше парчета сухар, топваше ги в малката съдинка на майка му с бързината на моряк, отопващ соса в чинията си със залък хляб, и поглъщаше мармалада с доволно гъргорене, което сякаш извираше дълбоко от гърлото й.