— Не — каза той, — това е подарък от мен. Символ на моето приятелство и дълбоко уважение. Трябва да я задържите. Иначе ще се обидя.
След това се опита й обясни със знаци какво беше казал току-що. Мускулчетата покрай устата на ескимоската жена потрепнаха, докато го наблюдаваше.
Той отблъсна ръката й, в която стискаше кърпичката, като се стараеше да не докосне голата й гръд. Белият камък на мечешкия амулет като че ли сияеше със собствена светлина.
Ървинг осъзна, че му е много, много горещо. Стаята като че ли заплува пред очите му. Вътрешностите му се размърдаха, успокоиха се и отново се размърдаха.
— Приятно ми беше — каза той; три думи, които често си спомняше през следващите седмици, докато се свиваше от срам в койката си, макар че жената сигурно не беше разбрала нелепостта, абсурдността и неуместността на тези прощални думи. И все пак…
Ървинг докосна с пръсти фуражката си, уви шала около лицето и главата си, нахлузи двата чифта ръкавици, притисна кожената чанта към гърдите си и се пъхна в ледения тунел, водещ към изхода.
По обратния път той не си подсвиркваше, макар да се изкушаваше да засвирука. Беше забравил за опасността някой огромен човекоядец да се крие в гъстите сенки на ледените издатъци тук, толкова далеч от кораба, но ако тази нощ този звяр наистина го наблюдаваше и подслушваше, той щеше да чуе как трети лейтенант Джон Ървинг разговаря сам със себе си и от време на време се удря по главата с облечената си в ръкавица ръка.
30.
Крозиър
— Господа, настъпи моментът да обсъдим възможните варианти на действие през следващите месеци — каза капитан Крозиър. — Трябва да взема решение.
Офицерите, няколкото младши офицери и другите специалисти, като двамата цивилни инженери, марсовите старшини и ледовите лоцмани, както и последният оцелял лекар бяха извикани на събранието, провеждащо се в каюткомпанията на „Ужас“. Корабът беше избран от Крозиър не за да причини неудобство на капитан Фицджеймс и неговите офицери — които трябваше да извършат прехода за краткия час дневна светлина и се надяваха да се върнат, преди отново да се стъмни, — нито за да подчертае факта за смяната на флагманския кораб, а просто защото в лазарета на кораба му лежаха по-малко хора. Тук беше по-лесно да преместят неколцината болни във временен лазарет в носовата част на кораба и да освободят каюткомпанията за събранието на офицерите; на „Еребус“ имаше два пъти повече моряци със симптоми на скорбут и доктор Гудсър беше посочил, че неколцина от тях са твърде болни, за да бъдат преместени.
Сега петнайсет от водачите на експедицията седяха около дългата маса — през януари тя бе разрязана на няколко части, които да изпълнят ролята на операционни маси, но сега отново беше сглобена в предишното й състояние от господин Хъни, дърводелеца на „Ужас“. Офицерите и цивилните бяха оставили своите непромокаеми дрехи, ръкавиците, уелските перуки и шаловете си до главния трап, но останаха облечени с останалите пластове дрехи. Стаята миришеше на мокра вълна и немити тела.
В каютата беше студено и през престъновите илюминатори над главите им не проникваше никаква светлина, тъй като палубата продължаваше да се намира под трите фута сняг и под зимното си брезентово покритие. Висящите на отвесните прегради маслени лампи послушно примигваха, но едва разсейваха сумрака.
Събранието около масата напомняше на една по-мрачна версия на военния съвет, който беше проведен от сър Джон Франклин осемнайсет месеца по-рано на „Еребус“ само че този път мястото начело на масата беше заето от Франсис Крозиър. Край обърнатата към кърмата страна на масата, вляво от Крозиър, се бяха разположили седемте офицери и младши офицери на „Ужас“, чието присъствие той беше изискал. Точно до него седеше старшият му офицер, първи лейтенант Едуард Литъл. Следваше втори лейтенант Джордж Ходжсън, отляво на когото седеше трети лейтенант Джон Ървинг. После идваше цивилният инженер Джеймс Томпсън — който по време на експедицията беше получил статута на младши офицер, но изглеждаше по-слаб, по-блед и по-изморен от обикновено. Вляво от Томпсън се намираше ледовият лоцман Томас Бланки, който напоследък като че ли бе започнал да се придвижва все по-добре на дървения си крак, и марсовият старшина Хари Пеглър, единственият подофицер, поканен от Крозиър. Присъстваше още и сержант Тоузър от „Ужас“ — той беше изпаднал в немилост след нощта на карнавала, когато хората му бяха стреляли по оцелелите в пожара, но си оставаше най-висшестоящият в значително оредялата група морски пехотинци.