Крозиър осъзна, че може да обеси този мъж, но няма да успее да му затвори устата. Той се намръщи и продължи да го слуша.
— Нали си спомняте, капитане, че припасите и лодките на Пари са били на Фюри Бийч. Рос взел лодките и отплавал на север покрай брега към нос Кларънс, от чиито скали се открива видимост към протоците Бароу и Ланкастър, където се надявали да открият китоловни кораби… но протокът бил скован в лед, сър. Онова лято било също толкова студено, колкото бяха последните ни две лета и каквото сигурно ще бъде и следващото.
Крозиър чакаше. За пръв път след януарската му смъртоносна болест той закопня за чаша уиски.
— Те се върнали обратно на Фюри Бийч и прекарали четвъртата зима там, капитане. Хората скоро щели да започнат да измират от скорбут. През юли на следващата година… хиляда осемстотин трийсет и трета, четири години след като навлезли в тамошните ледове… те се отправили с малките лодки на север, а след това се спуснали на изток по протока Ланкастър, покрай залива Адмиралти и протока Нейви Борд, когато сутринта на 25 август Джеймс Рос… вече сър Джеймс… забелязал платна. Те махали с ръце, крещели, изстреляли ракети. Корабът се скрил зад хоризонта на изток.
— Помня, че сър Джеймс спомена нещо за това — отбеляза сухо Крозиър.
— Да, капитане, сигурно — отвърна Бриджънс с влудяващата си, педантична усмивка. — Но вятърът утихнал и мъжете загребали като луди, сър, и успели да настигнат китоловеца. Това бил корабът „Изабела“, капитане, същият, който сър Джон командвал през 1818 година. Сър Джон, сър Джеймс и екипажът на „Виктъри“ прекарали четири години сред ледовете на нашата ширина, капитане — продължи Бриджънс. — И изгубили само един човек — дърводелеца господин Томас, който страдал от разстройство в храносмилането и бил предразположен към болести.
— И какво искате да кажете с това? — попита отново Крозиър с равен глас. Той знаеше много добре, че откакто бе поел командването на експедицията, бяха починали повече от дванайсет души.
— На Фюри Бийч все още има лодки и провизии — каза Бриджънс. — Освен това предполагам, че всяка спасителна експедиция, изпратена да ни търси — независимо дали през миналата година или в наближаващото лято, — ще остави там още лодки и припаси. Това е първото място, на което Адмиралтейството ще се сети да остави провизии за нас и за бъдещите спасителни експедиции. Спасението на сър Джон го предопределя.
Крозиър въздъхна.
— Да не би да сте способни да предугаждате мислите на Адмиралтейството, стюард на младшите офицери Бриджънс?
— Понякога да — отвърна възрастният мъж. — Това е навик, придобит през десетилетията, сър. Когато си имаш работа с глупаци, след известно време започваш да мислиш като тях.
— Това е всичко, стюард Бриджънс — отсече Крозиър.
— Слушам, сър. Но прочетете тези два тома, капитане. Сър Джон е описал всичко — как да се оцелее сред ледовете. Как да се пребори скорбутът. Как да се намерят местните ескимоси и да се използва помощта им по време на лов. Как да се построят малки къщи от снежни блокове…
— Това е всичко, стюард!
— Слушам, сър. — Бриджънс козирува и се обърна към вратата, но преди това побутна двата тома към Крозиър.
Капитанът остана сам в леденостудената каюткомпания още десетина минути. Той се вслушваше в тропота на моряците от „Еребус“ нагоре по главния трап и по палубата над главата му. Чу викове, когато офицерите от „Ужас“ се сбогуваха с другарите си и им пожелаваха безопасно пътуване по леда. После корабът утихна, с изключение на суетенето на мъжете, които привършваха вечерята си с чаша грог. Крозиър чу как масите се вдигат нагоре в спалното помещение на моряците. Чу как офицерите му се спускат с трополене по трапа, окачат дрехите си и се отправят към кърмата за собствената си вечеря. Гласовете им звучаха много по-весело, отколкото на закуска.
Най-накрая Крозиър се изправи, вдървен от студа и от болките в тялото си, взе двата тома и внимателно ги върна на мястото им на рафта.
31.
Гудсър
Лекарят се пробуди от викове и писъци.
За кратко не можеше да съобрази къде се намира, а после си спомни — в бившата каюта на сър Джон, която сега бе лазаретът на „Еребус“. Беше посред нощ. Всички маслени лампи бяха загасени и единствената светлина в помещението проникваше през отворената врата на каюткомпанията. Гудсър беше заспал на една свободна койка — на останалите спяха седем тежко болни от скорбут мъже и още един, който имаше камъни в бъбреците — той се намираше под въздействието на опиум.