Крозиър не изпитваше подобно отчаяние. Все още не. В настоящия момент за него по-голямо значение имаше малкият, но горещ син пламък на решителността, който все още гореше в гърдите му — аз ще живея.
Той искаше хората му да оцелеят — или поне колкото се може повече от тях. Ако имаше и най-малката надежда, че някой от КНВ „Еребус“ или КНВ „Ужас“ ще оцелее и ще се прибере у дома, в Англия, Франсис Роудън Мойра Крозиър щеше да последва тази надежда и повече да не се обръща назад.
Той трябваше да измъкне хората си от кораба. А след това и от ледовете.
Осъзнавайки, че около петдесет чифта очи го гледат, Крозиър потупа за последен път с ръка по планшира, слезе по трапа, който бяха монтирали към десния борд няколко седмици по-рано, когато корабът започна да се накланя по-силно към левия борд, а след това се спусна по доста изтърканата ледена рампа към хората си.
Метнал през рамо собствената си раница, той застана до мъжете, впрегнати в най-последната шейна, погледна за последен път към кораба и каза:
— Красив е, нали, Хари?
— Така си е, капитане — отвърна марсовият старшина Хари Пеглър. Верен на думата си, той и мачтовите моряци бяха успели за последните две седмици да монтират всички прибрани мачти, реи и такелаж въпреки виелиците, ниските температури, гръмотевичните бури, засилващия се натиск на леда и силните ветрове. Навсякъде по възстановените стенги, рангоут и такелаж на натежалата горна част на кораба проблясваше лед. На Крозиър „Ужас“ му изглеждаше като обсипан със скъпоценни камъни.
След потъването на КНВ „Еребус“ в последния ден на март Крозиър и Фицджеймс решиха, че макар да е необходимо скоро да напуснат и „Ужас“, ако искат да имат някакъв шанс да се доберат пеша или с лодки до безопасно място преди настъпването на зимата, корабът трябва да бъде подготвен за плаване. Ако се задържаха в лагера на Земята на Крал Уилям до средата на лятото и ледът като по чудо се разчупеше, те биха могли, теоретично, да се върнат с лодките обратно на „Ужас“ и да се опитат да отплават към свободата.
Теоретично.
— Господин Томас! — извика Крозиър на Робърт Томас, втория помощник-капитан, който стоеше начело във впряга на първата от петте шейни. — Водете, когато сте готов!
— Слушам, сър — извика в отговор Томас и опъна силно въжетата. Въпреки усилията на седмината мъже, впрегнати в хамута, шейната не помръдна. Плъзгачите бяха замръзнали в леда.
— Напъни се, Боб! — каза през смях Едуин Лорънс, един от моряците, които бяха впрегнати в хамута. Шейната изстена, мъжете също, ремъците изскърцаха, ледът изтрещя и тежко натоварената шейна потегли напред.
Лейтенант Литъл нареди да потегли втората шейна, където пръв във впряга беше Магнъс Менсън. Благодарение на силите на гиганта втората шейна — макар и по-тежко натоварена от първата — веднага се отлепи от мястото си, тихо скърцайки с дървените си плъзгачи по леда.
Така потеглиха четирийсет и шестимата мъже; трийсет и пет от тях теглеха шейните, петима вървяха с пушки или мускети, очаквайки своя ред да застанат във впряга, четирима старшини от двата кораба и двамата офицери — лейтенант Литъл и капитан Крозиър — вървяха редом с тях, като понякога помагаха в бутането на шейните, а още по-рядко сами се впрягаха в тях.
Капитанът си спомни как няколко дни по-рано, когато втори лейтенант Ходжсън и трети лейтенант Ървинг се подготвяха за поредния поход с шейни и лодки до лагера „Ужас“ — тогава и двамата офицери получиха заповед да вземат хора от лагера за лов и разузнаване през следващите няколко дни, — Ървинг беше изненадал своя командир с молбата единият от двама мъже, зачислени в отряда му, да остане на „Ужас“. В първия момент Крозиър се изненада, защото впечатлението му от младия Джон Ървинг беше, че младши лейтенантът се оправя добре с моряците и е способен да ги накара да изпълнят всяка заповед, но след като чу имената на въпросните мъже, той разбра всичко. Лейтенант Литъл беше разпределил и Магнъс Менсън, и Корнилиъс Хики в отряда на Ървинг и младият мъж учтиво помоли, без да дава никакви допълнителни обяснения, някой от двамата да бъде зачислен в друг отряд. Крозиър веднага удовлетвори молбата му и прехвърли Менсън в отряда, който щеше да напусне с шейни кораба последния ден, а дребничкия помощник-калафатник пусна напред, с лейтенант Ървинг. Крозиър също не вярваше на Хики, особено след едва не избухналия бунт няколко седмици по-рано, и знаеше, че дребният мъж е много по-опасен, когато до него е огромният идиот Менсън.