Тъй като оръжейникът Томас Бърт беше изпратен обратно в Англия от Гренландия още преди да се натъкнат на първия истински лед, на „Еребус“ бяха останали двайсет оцелели подофицери. Някои от тях като престарелия шивач на платна Джон Мъри и стюарда на Фицджеймс Едмънд Хор бяха тежко болни от скорбут и не можеха да вършат нищо; други като Томас Уотсън бяха твърде осакатени, за да са от помощ, а трети като бичувания стюард на младшите офицери Ричард Ейлмър се намираха в твърде дълбока депресия, за да са от полза.
Крозиър нареди на един от мъжете, който очевидно беше твърде изтощен, да отдъхне, като повърви заедно с въоръжената охрана, а сам той застана на мястото му във впряга. Макар че с него теглеха още шестима мъже, отслабналият организъм на капитана с огромни усилия издържаше на напрежението от тегленето на повече от хиляда и петстотинте фунта консервирана храна, оръжия и палатки. Дори след като Крозиър влезе в ритъм — той ходеше с отрядите още от март, когато започна да изпраща лодки и провизии на Земята на Крал Уилям, и познаваше добре тегленето на шейни, — болката от врязващите се в болящите го гърди ремъци, тежестта на товара и неудобството от потта, която замръзваше, топеше се и отново замръзваше в дрехите, му действаха убийствено.
Искаше му се да имаха повече здрави старши моряци и морски пехотинци.
„Ужас“ беше изгубил двама от своите старши моряци — Били Стронг, разкъсан на две от съществото, и Джеймс Уокър, който беше най-добрият приятел на Магнъс Менсън, преди гигантът да изпадне напълно под влиянието на дребния, подобен на плъх в лицето помощник-калафатник. Точно от страх да не срещне в трюма призрака на Джими Уокър, помнеше Крозиър, огромният Менсън едва не се беше разбунтувал за пръв път преди толкова много месеци.
Поне в това отношение на „Еребус“ му беше провървяло повече, отколкото на „Ужас“. Единственият старши моряк, който бе изгубил Фицджеймс по време на експедицията, беше Джон Хартнъл, също умрял от туберкулоза и погребан на остров Бичи през зимата на 1846 година.
Крозиър наблегна върху ремъците и се замисли за лицата и имената на загиналите — толкова много мъртви офицери, толкова малко моряци, — и изпъшка, докато се напъваше, мислейки си, че съществото от ледовете като че ли умишлено напада водачите на тази експедиция.
„Не си мисли такива неща — нареди си капитанът. — Придаваш на звяра умствени способности, каквито той не притежава.“
„Нима?“ — попита друга, по-страхлива част от съзнанието му.
Край него мина един от морските пехотинци, носещ мускет. Лицето на мъжа беше напълно скрито под шапките и шаловете, но по отпуснатата му походка Крозиър разпозна Робърт Хопкрафт. Редникът от морската пехота беше сериозно ранен от тварта преди година, през юни, когато бе убит сър Джон. Макар всичките му рани да бяха заздравели, заради раздробената му ключица той винаги вървеше леко наляво, сякаш му представляваше трудност да крачи в права линия. Другият пехотинец, който вървеше с тях, беше Уилям Пилкингтън, редникът, чието рамо бе простреляно в палатката укритие през същия този ден. Крозиър забеляза, че днес Пилкингтън не щади раненото си рамо или ръката.
Сержант Дейвид Брайънт, най-старшият по звание морски пехотинец на „Еребус“, беше обезглавен само секунди преди сър Джон да бъде завлечен от чудовището под леда. С редник Уилям Брейн, умрял на остров Бичи през 1846, и редник Уилям Рийд, който беше изчезнал в ледовете на 9 ноември, когато бе изпратен да отнесе послание на „Ужас“ — Крозиър помнеше добре тази дата, тъй като самият той бе вървял до „Еребус“ от „Ужас“ в мрака на този първи ден на зимна тъмнина, — звярът бе намалил броя на морските пехотинци на Фицджеймс на само четирима: капрал Александър Пиърсън, който бе поел командването, редник Хопкрафт с раздробената ключица, редник Пилкингтън с простреляното рамо и редник Джоузеф Хийли.
Отрядът морски пехотинци на „Ужас“ беше изгубил само редник Уилям Хедър в онази нощ предишния ноември, когато съществото се бе качило на борда и му беше размазало мозъка, докато мъжът беше на вахта. Но колкото и да бе невероятно и немислимо, Хедър беше отказал да умре. Седмици наред редникът лежа в летаргично състояние в лазарета, намирайки се между живота и смъртта, но накрая морските пехотинци отнесоха другаря си до хамака му в жилищното отделение на екипажа и оттогава всеки ден го хранеха, почистваха го, носеха го да се облекчава и го обличаха. Все едно лигавещият се мъж с празен поглед беше тяхно домашно животно. Той бе евакуиран в лагера „Ужас“ предишната седмица, облечен дебело от останалите морски пехотинци и настанен внимателно в специална шейна, измайсторена за него от Алекс Уилсън-Дебелия, помощник-дърводелеца. Моряците не бяха възразили срещу допълнителния товар и се изреждаха да теглят малката шейна на живия труп по леда и през торосите към лагера „Ужас“.