Франсис Крозиър може и да беше объркал броенето за момент — той не беше спал изобщо две, не три нощи, — но не беше забравил нито едно лице или име. И никога нямаше да ги забрави.
— Капитане!
Крозиър излезе от транса, в който беше изпаднал, докато теглеше шейната. В този момент му беше невъзможно да каже дали е прекарал във впряга час или шест часа. За него светът се изчерпваше с блясъка на студеното слънце на югоизток, с ледените кристали във въздуха, с измъченото му дишане, с болката в тялото му, с тежестта на товара зад гърба му, със съпротивлението на леда и новонавалелия сняг и най-вече със странно синьото небе с бели облаци, които се кълбяха от всички страни, създавайки илюзията, че Крозиър и останалите вървят в огромна синьо-бяла чаша.
— Капитане! — Викът беше на лейтенант Литъл.
Крозиър осъзна, че всички мъже, които теглеха шейната заедно с него, бяха спрели. Всички шейни бяха прекратили движението си.
Напред, на югоизток, някъде на около миля зад грамадата на следващия торос, един тримачтов кораб плаваше от север на юг. Платната му бяха прибрани и привързани към мачтите, сякаш беше подготвен за закотвяне, но въпреки това той се движеше, сякаш носен от силно течение, плъзгаше се бавно и величествено, най-вероятно по широк канал от открита вода.
Спасение. Избавление.
За няколко секунди равномерният син пламък на надеждата в болящите гърди на Крозиър се разгоря силно.
Ледовият лоцман Томас Бланки, чийто дървен крак беше напъхан в нещо като дървен ботуш, измислен от дърводелеца Хъни, се приближи до Крозиър и каза:
— Мираж.
— Разбира се — отвърна капитанът.
Въпреки блещукащия, трептящ въздух той беше разпознал характерните мачти и такелажа на КНВ „Ужас“ и за няколко секунди объркване, граничещо със замайване, се беше зачудил дали по някакъв начин не са се изгубили, завили в обратна посока и дали не се връщат назад, на северозапад, към кораба, който бяха напуснали няколко часа по-рано.
Не. По леда се виждаха дълбоките, на места позатрупани със сняг следи от шейните, оставени при продължилите повече от месец преходи до лагера и обратно, които водеха право към високия торос с тесните проходи, изсечени с кирки и лопати. И слънцето продължаваше да свети вдясно пред тях, дълбоко на юг. Трите мачти зад тороса потрепериха, размиха се за миг, след което отново се появиха с много по-плътни очертания, само че преобърнати с главата надолу, а скованият в лед корпус на „Ужас“ се сля с бялото, покрито с перести облаци небе.
Крозиър, Бланки и мнозина други бяха виждали този феномен много пъти и преди — фалшиви обекти в небето. Години преди това, в едно ясно зимно утро, на борда на кораба, скован в ледовете край бреговете на земята, която бяха нарекли Антарктида, Крозиър беше видял димящ вулкан — същият, получил по-късно името на кораба, — който се издигаше, обърнат наопаки, от замръзналото море на север. Друг път, по време на същата експедиция, през пролетта на 1847 година, Крозиър се беше качил на палубата и бе видял черни сфери, които плаваха в небето на юг. Сферите се превърнаха в плътни осмици, след което се разделиха отново, образувайки нещо като симетрична гирлянда от черни балони, и през следващите петнайсет минути се стопиха окончателно във въздуха.
Двама от моряците, които теглеха третата шейна, се бяха свлекли на колене в снежната бразда. Единият плачеше на глас, а другият беше подкарал поредица от най-изобретателните моряшки ругатни, които беше чувал някога капитанът — а през годините той ги беше чувал какви ли не.
— Дявол да го вземе! — изкрещя Крозиър. — И преди сте виждали арктически миражи. Прекратете хленченето и ругатните или ще теглите двамата сами проклетата шейна, а аз ще седя отгоре й и ще ви подкарвам с шутове в задниците. Изправете се, за Бога! Вие сте мъже, не хилави женички. Дръжте се като такива, по дяволите!
Двамата моряци се изправиха и непохватно изтупаха ледените кристали и снега от облеклата си. Крозиър не можа да ги разпознае веднага по дрехите и уелските перуки, но и нямаше особено желание.
Колоната от шейни отново потегли напред; мъжете пъшкаха много, но не ругаеха. Всички знаеха, че преодоляването на високия торос пред тях щеше да е тежка работа, въпреки че отрядите, прекарали безброй пъти шейните си оттук през последните няколко седмици, им бяха проправили пътя. Щеше да се наложи да дърпат тежките шейни по дългия поне петнайсет фута стръмен склон, от двете страни на който надвисваха застрашително шейсетфутови ледени стени. Заплахата от падащи ледени блокове беше реална.