Това, разбира се, не облекчаваше неудобството и дискомфорта, причинявани от кръвотечението от всички части на тялото, които имат космена покривка.
Подкожните кръвоизливи при стюард Хор се появиха през януари. Въпреки че по това време спортните игри на леда бяха останали просто далечен спомен и задълженията на господин Хор рядко изискваха от него да се отдалечава от кораба или да полага значителни физически усилия, и най-лекият удар или оток по тялото му се проявяваше във вид на огромно синкаво-червеникаво петно. То не се лекуваше. Порязването при белене на картофи или рязане на говеждо оставяше отворена рана и кръвотечението от нея продължаваше седмици наред.
В края на януари краката на господин Хор бяха отекли и станали два пъти по-дебели от обичайното. Той трябваше да взема назаем мръсните панталони на по-едрите моряци от екипажа просто за да бъде облечен, докато служи на своя капитан. Не можеше да спи заради засилващите се болки в ставите му. В началото на март и най-незначителното движение причиняваше на Едмънд Хор непоносими болки.
През целия месец март Хор настояваше, че не може да лежи в лазарета на „Еребус“, че трябва да се върне на своето спално място и да продължи да служи капитан Фицджеймс и да се грижи за него. Русата му коса беше непрекъснато пропита от спечена кръв. Отеклите му ръце, крака и лице започнаха да приличат на клисаво тесто. С всеки изминал ден кожата му губеше еластичността си; седмица преди разрушаването на „Еребус“ можех да мушна с пръст в плътта на Едмънд Хор и вдлъбнатината щеше да си остане там за постоянно, а появилата се нова синина щеше да се разлее и да се слее със старите подкожни кръвоизливи.
Към средата на април цялото тяло на Хор се превърна в подпухнала, безформена маса. Лицето и ръцете му бяха пожълтели от жълтеница. Бялото на очите му беше станало яркожълто и изглеждаше още по-ужасно в комбинация с кръвотечението от веждите му.
Въпреки че двамата с помощника ми се опитвахме да преобръщаме пациента в постелята му няколко пъти дневно, в деня, в който го изнесохме от умиращия „Еребус“, Хор беше покрит с рани по цялото тяло. Те се бяха превърнали в кафеникаво-пурпурни язви, от които непрекъснато течеше гной. Лицето му, особено от двете страни на носа и устата, също беше покрито с рани, от които непрекъснато сълзяха кръв и гной.
Гнойта на болния от скорбут вони изключително отвратително.
До деня, в който преместихме господин Хор в лагера „Ужас“, той беше изгубил всичките си зъби с изключение на два. И това бе човекът, който — на Коледа — можеше да се похвали с най-здравата усмивка от всички млади хора в експедицията.
Венците на Хор почерняха и се размекнаха. Той идва в съзнание само по няколко часа на ден и всяка една секунда изпитва ужасни болки. Когато отваряме устата му, за да го нахраним, оттам се разнася почти непоносимо зловоние. Тъй като не можем да перем кърпите, ние сме застлали леглото му с платно, което вече е почерняло от кръв. Замръзналите му и мръсни дрехи са се вкоравили от засъхнала кръв и гной.
Колкото и ужасни да са видът и страданията на Едмунд Хор, много по-ужасен е фактът, че той може да живее в това състояние — което се влошава с всеки изминал ден — още няколко седмици и дори месеци. Скорбутът е коварен убиец. Той измъчва дълго жертвата си, преди да я дари с вечен покой. Когато приближи моментът на смъртта за някой, болен от скорбут, дори най-близките му роднини често не могат да разпознаят страдалеца, а и самият той не е с ума си, за да разпознае своите близки.
Но тук това не е проблем. С изключение на братята, които служат заедно в тази експедиция — а Томас Хартнъл изгуби по-големия си брат на остров Бичи — друг никой няма роднини, които биха дошли на този ужасен остров сред ледове, сняг, ветрове, мълнии и мъгла. Няма никой, който да ни разпознае, когато умрем, камо ли да ни погребе.
Дванайсет от мъжете в лазарета умират от скорбут, а в повече от две трети от сто и петимата оцелели, включително и в мен самия, се наблюдават един или повече от симптомите на болестта.
Запасите от лимонов сок — нашето най-ефективно противоскорбутно средство, макар и до голяма степен изгубило ефективността си през последната година — ще свършат за по-малко от седмица. Тогава единствената защита, с която ще разполагам, е оцетът. Преди седмица — в палатката с провизии, разпъната на леда до КНВ „Ужас“ — аз лично наблюдавах преливането на последните ни остатъци оцет от буретата в осемнайсет по-малки бъчонки — по една за всяка от лодките, които бяха превозени с шейните до лагера.