Хората мразят оцета. За разлика от лимоновия сок, чийто кисел вкус може да бъде притъпен със захар и дори ром, оцетът има вкус на отрова за мъжете, чиито небца вече са увредени от скорбута, развиващ се в организмите им.
При офицерите, които се хранеха повече с голднъровите консервирани продукти, отколкото моряците — те ядяха от любимите си (макар и гранясали) осолено свинско и говеждо, докато не опразниха бъчвите, — като че ли симптомите на скорбута се развиват по-бързо, отколкото при обикновените моряци.
Това потвърждава теорията на доктор Макдоналд, че в консервираните супи, зеленчуци и месо липсва някакъв жизненоважен елемент или пък има някаква отрова. Ако по някакво чудо ми се удаде да открия този елемент — отровен или животворен, — аз не само ще имам добър шанс да спася тези хора, вероятно дори и господин Хор, но това ще е и отлична възможност да получа рицарско звание, когато ни спасят или сами се доберем до безопасен бряг.
Ала в съществуващите условия и при липсата на каквото и да е научно оборудване аз нямам подобна възможност. Най-доброто, което мога да направя, е да настоявам хората да изяждат всичкото прясно месо, което ни носят ловците — противно на всякаква логика, дори лойта и вътрешностите могат да ни подсилят в борбата срещу скорбута.
Но нашите ловци не намират нито едно живо същество наоколо. А ледът е твърде дебел, за да се пробият в него дупки за риболов.
Снощи капитан Фицджеймс намина през лазарета, както прави в началото и в края на всеки един от своите дълги, дълги дни, и след като приключи с традиционния обход на спящите мъже и ме разпита за промените в състоянието на всеки един от тях, аз намерих смелост да му задам въпроса, който от много седмици не ми дава покой.
— Капитане — казах, — ще ви разбера, ако предпочетете да не отговаряте на въпроса ми, защото сте зает или защото е зададен от неопитен в морските дела човек, какъвто несъмнено съм аз, но от известно време се чудя — защо осемнайсет лодки? Струва ми се, че взехме абсолютно всички лодки от „Еребус“ и „Ужас“, а сме останали само сто и петима души.
— Ще излезете ли с мен навън, доктор Гудсър? — попита капитан Фицджеймс.
Казах на Хенри Лойд, моя изтощен помощник, да наглежда болните и излязох след капитан Фицджеймс навън. Още вътре бях забелязал, че брадата му, която ми се беше сторила още по-почервеняла, всъщност е почти напълно посивяла и само е обрамчена със засъхнала кръв.
Капитанът беше взел от лазарета един фенер и ме поведе към чакълестия бряг.
Разбира се, никакви тъмни като вино вълни не се разбиваха в дребните камъчета. Покрай бреговата линия се простираха високите айсберги, които се издигаха като стена между нас и паковия лед.
Капитан Фицджеймс вдигна фенера си и освети дългата редица от лодки.
— Какво виждате, докторе? — попита той.
— Лодки — осмелих се да предположа аз, чувствайки се точно като такъв, какъвто се бях определил малко по-рано.
— Забелязвате ли някаква разлика между тях, доктор Гудсър?
Аз се вгледах по-внимателно под светлината на фенера.
— Първите четири не са на шейни — казах аз. Бях обърнал на това внимание още в първата ми нощ тук. Нямах представа по каква причина, след като господин Хъни се беше потрудил да направи специални шейни за всички останали. Това ми се струваше ужасна небрежност.
— Да, прав сте — каза капитан Фицджеймс. — Тези четирите са велботите от „Еребус“ и „Ужас“. С дължина трийсет фута. По-леки от останалите. Много здрави. С по шест гребла. Двуостри, като канута… сега разбирате ли?
Сега вече разбирах. Никога досега не бях забелязвал, че велботите имат носове и в двата края, също като кануто.
— Ако имахме десет такива — продължи капитанът, — всичко щеше да е перфектно.
— И защо? — попитах аз.
— Те са здрави, докторе. Много здрави. И леки, както вече казах. Можехме да натоварим провизиите в тях и да ги теглим по леда, без да се налага да сглобяваме шейни, както при останалите. И ако намерим открити води, бихме могли да ги спуснем в тях право от леда.
Поклатих глава. Разбирайки, че капитан Фицджеймс може да ме помисли за пълен глупак, след като му задам въпроса, аз все пак го попитах: