А и тази група беше с малка шейна. Отрядът на Ходжсън не беше взел със себе си шейна. И изобщо в лагера „Ужас“ нямаше толкова малки шейни.
Ървинг се опита да фокусира по-добре любимия си далекоглед и затаи дъх, за да предпази уреда от треперене.
Шейната се теглеше от впряг с поне шест кучета.
Това бяха или бели спасители, носещи ескимоски дрехи, или истински ескимоси.
На Ървинг му се наложи да отдръпне далекогледа от окото си, а после да се спусне на едно коляно и да наведе глава за момент. Виеше му се свят. Физическата слабост, която от седмици сдържаше с усилие на волята си, се беше стоварила върху него, предизвиквайки пристъп на гадене.
„Това променя всичко“ — помисли си той.
Фигурите долу — изглежда, те още не го виждаха може би защото той се беше спуснал малко по склона и тъмният му шинел не се открояваше на фона на тъмната скала — можеха да са ловци от някакво неизвестно ескимоско село, разположено наблизо. Ако беше така, то сто и петте оцелели от „Еребус“ и „Ужас“ почти със сигурност бяха спасени. Местните или щяха да ги хранят, или щяха да ги научат да се изхранват сами на този безжизнен остров.
Но имаше и вероятност ескимосите да са от военен отряд и примитивните копия, които Ървинг беше зърнал през далекогледа, да са предназначени за белите хора, за чието нахлуване в земите им ескимосите са научили по някакъв начин.
При всички случаи трети лейтенант Джон Ървинг знаеше, че е длъжен да се спусне долу, да се срещне с тях и да изясни всичко.
Той внимателно прибра далекогледа между допълнителните пуловери в сака си, а после, вдигнал едната си ръка с надеждата, че ескимосите ще разтълкуват това като мирен поздравителен жест, започна да се спуска по дългия хълм към десетте човешки фигури, които внезапно се бяха спрели.
36.
Крозиър
Третият и последен ден сред ледовете се оказа определено най-тежкият.
За последните шест седмици Крозиър беше участвал в поне два похода от кораба до лагера с един от първите и най-многобройни отряди с шейни, ала в тях му беше много по-лесно въпреки още неотъпканите пътища. Тогава беше по-здрав. И определено не беше толкова изтощен.
Франсис Крозиър не съзнаваше напълно това, но след като се възстанови от почти смъртоносната си болест през януари, тежката му меланхолия прерасна в безсъние. Като моряк и след това като капитан Крозиър винаги се бе гордял — както и повечето капитани — със способността си да спи много малко и да се събужда дори от най-дълбокия сън при всяко изменение в състоянието на кораба: лека промяна на курса, увеличаване на силата на вятъра върху платната, твърде многото крака, тропащи над главата му при някоя необичайна вахта, всяка промяна в звука на водата, плискаща се в корпуса… всичко.
Ала през последните месеци Крозиър спеше все по-малко и по-малко, докато не придоби навика да преспива по час-два посред нощ, а понякога да дремва и по половин час или по-малко през деня. Казваше си, че това е просто заради извънредната му заетост — трябваше да свърши прекалено много неща и да даде твърде много заповеди през последните седмици преди напускането на кораба, — но всъщност меланхолията му отново се опитваше да го унищожи.
Почти през цялото време съзнанието му се намираше в състояние на вцепенение. Той беше един умен мъж, затъпял от непрестанната умора.
През последните две нощи, прекарани в морски лагери „Едно“ и „Две“, никой не успя да заспи независимо от това колко уморен беше. Не беше необходимо да се разпъват палатки — през последните седмици и в двата лагера имаше постоянни палатки и всеки следващ отряд отстраняваше повредите от тях, нанесени от вятъра или снега.
Триместните спални чували от еленова кожа бяха много по-топли от обикновените чували, ушити от вълнените одеяла на „Хъдсън Бей“, и местата в тях се разпределяха по жребий. Крозиър дори не взе участие в хвърлянето на жребий, но когато през първата нощ на леда влезе в палатката, която делеше с още двама офицери, установи, че стюардът му Джопсън е разпънал самостоятелен спален чувал от еленова кожа, ушит специално за него. И Джопсън, и останалите мъже смятаха за недопустимо капитанът да дели спалния си чувал с двама други хъркащи, пърдящи, въртящи се в съня си мъже — пък макар и офицери — и Крозиър беше твърде уморен и благодарен, за да спори.