Мъжете размениха няколко приказки помежду си. Ървинг дочу думи като каблуна, кавак и миягорток, но, разбира се, нямаше ни най-малка представа какво означават.
По-възрастният мъж с непокритата глава, кесийката и колана посочи към Ървинг и каза:
— Пийфиксак!
Някои от по-младите мъже поклатиха глави. Ако това беше някакъв неодобрителен епитет, Ървинг се надяваше, че останалите са го отхвърлили.
— Джон Ървинг — повтори той, отново докосвайки гърдите си.
— Сиксам йеуа? — каза мъжът срещу него. — Суигне!
Ървинг можеше единствено да кимне в отговор. Той докосна гърдите си отново.
— Ървинг.
После посочи гърдите на мъжа с въпросително изражение.
Мъжът се вторачи към него от вътрешността на качулката си.
Отчаян, лейтенантът посочи кучето най-отпред във впряга, което продължаваше да лае и да ръмжи, удържано и удряно здравата от стареца до шейната.
— Куче — каза Ървинг. — Куче.
Ескимосът, застанал най-близо до Ървинг, се разсмя.
— Кимик — изрече той отчетливо, също посочвайки кучето. — Тунок.
Макар и премръзнал, Ървинг почувства как из тялото му се разлива топлина. Беше постигнал някакъв напредък. Ескимоската дума за косматите кучета, които използваха във впряговете си, беше кимик или тунок, или и двете. Лейтенантът посочи шейната им.
— Шейна — изрече той решително.
Десетимата ескимоси се вторачиха в него. Младата жена прикри лице с ръкавиците си. Челюстта на старицата увисна и Ървинг успя да види, че тя има точно един зъб в устата си.
— Шейна — повтори той.
Шестимата мъже, застанали най-отпред, се спогледаха. Най-накрая събеседникът на Ървинг до този момент каза:
— Каматик?
Ървинг кимна радостно, макар че нямаше никаква представа дали наистина са започнали да комуникират помежду си. Мъжът можеше просто да го е попитал дали желае да го нацелят с харпуна. И все пак младият лейтенант неволно се усмихна. Почти всички ескимоси — без момчето, стареца, продължаващ да бие кучето, и мъжа без качулка, с кесийката и колана — се усмихнаха в отговор.
— Вие случайно не говорите ли английски? — попита Ървинг, съзнавайки, че малко е позакъснял с този въпрос.
Ескимосите го гледаха, усмихваха се и мълчаха.
Ървинг повтори въпроса на училищния си френски и на ужасния си немски.
Ескимосите продължаваха да се усмихват и да се взират в него.
Ървинг приклекна и шестимата мъже също наклякаха. Те не искаха да сядат на вледенената земя, въпреки че наблизо имаше няколко удобни камъка. След толкова месеци, прекарани в студа, Ървинг много добре ги разбираше. Той все така искаше да узнае нечие име.
— Ървинг — каза той, докосвайки отново гърдите си. После посочи към най-близкия мъж.
— Инук — каза мъжът, докосвайки гърдите си. Той свали ръкавицата си със зъби и вдигна дясната си ръка. Двата й най-малки пръсти липсваха. — Тикеркат — рече мъжът и отново се усмихна.
— Приятно ми е да се запознаем, господин Инук — каза Ървинг. — Или господин Тикеркат. Много ми е приятно да се запознаем.
Той реши, че едно реално общуване не може да мине без езика на жестовете и посочи на северозапад, откъдето беше дошъл.
— Имам много приятели — каза той уверено, сякаш изречените думи щяха да му осигурят безопасност сред тези диваци. — Два големи кораба. Два… кораба.
Повечето от ескимосите погледнаха нататък, накъдето сочеше Ървинг. Господин Инук леко се намръщи.
— Нанук — рече мъжът тихо, после поклати глава, сякаш поправяйки се, и добави: — Торнарсук.
При тази дума всички останали извърнаха поглед или наведоха глави сякаш в знак на почит или от страх. Но лейтенантът беше сигурен, че тези чувства не са предизвикани от мисълта за двата кораба или за групата бели мъже.
Ървинг облиза кървящите си устни. По-добре щеше да е да започне да търгува с тези хора, вместо да завързва по-продължителен разговор. Бавно, за да не подплаши някой от тях, той бръкна в кожената си раница, за да види няма ли да се намери там някое лакомство или дрънкулка, която да може да предложи на ескимосите за подарък.
Не намери нищо. Вече беше изял парчето осолено свинско и стария сухар, които беше взел за деня. Тогава нещо лъскаво и интересно…