В раницата бяха само съдраните му пуловери, чифт миризливи резервни чорапи и скъсан парцал, който беше взел за в случай че му се наложи да ходи по нужда. В този момент Ървинг горчиво съжали, че е дал ориенталската си копринена кърпичка на Безмълвната дама — където и да се намираше тя сега. Девойката се бе измъкнала от лагера „Ужас“ на втория си ден тук и оттогава не се беше появявала. Той знаеше, че червено-зелената копринена кърпичка щеше да се хареса на тези местни жители.
После студените му пръсти докоснаха закръгления месингов далекоглед.
Сърцето му подскочи радостно, а после се сви от болка. Далекогледът беше може би най-ценната му вещ — последният подарък от чичо му, преди този добър човек да почине внезапно от сърдечен пристъп.
Леко усмихвайки се на гледащите го с очакване ескимоси, той бавно измъкна инструмента от раницата. Забеляза, че мургавите мъже стиснаха по-здраво своите копия и харпуни.
Десет минути по-късно цялото ескимоско семейство, или клан, или племе, се беше събрало около Ървинг като ученици около любимия си учител. Всички те — дори недоверчивият по-възрастен мъж с лентата, колана и кесийката — поглеждаха един след друг през далекогледа. Дори двете жени изчакаха реда си — Ървинг позволи на господин Инук Тикеркат, новия си приятел посредник, да даде месинговия инструмент на кикотещите се девойка и старица. Старецът, който удържаше шейната, също дойде да погледне и възкликна смаяно, докато жените припяваха:
Ескимосите възторжено гледаха един към друг с далекогледа, отстъпваха назад изумени и се заливаха от смях при вида на уголемените лица. После мъжете, бързо научили се как да фокусират образа, започнаха да насочват уреда към по-далечни скали, облаци и хълмове. Когато Ървинг им показа как могат да обърнат тръбата и да накарат всичко да се смали, малката долина се огласи от смеха и радостните възгласи на всички.
Накрая Ървинг отказа да си вземе далекогледа, а го сложи в ръцете на господин Инук Тикеркат и се опита да му обясни с езика на жестовете, че това е подарък.
Смехът секна и всички го погледнаха със сериозни изражения. Ървинг за миг се запита дали не е нарушил някакво табу, дали не ги е оскърбил по някакъв начин, но после се досети, че просто ги е поставил в затруднено положение — беше им подарил нещо прекрасно, а те нямаха нищо, които да му дадат в замяна.
Инук Тикеркат се посъветва с останалите ловци, а после се обърна към Ървинг и направи съвсем недвусмислена пантомима — вдигна ръка към устата си, а после потърка корема си.
За един ужасен момент Ървинг реши, че събеседникът му го моли за храна — каквато лейтенантът нямаше, — но когато се опита да обясни този факт, ескимосът поклати глава и повтори жестовете си. Внезапно Ървинг осъзна, че го питат дали той не е гладен.
С просълзени очи — от порив на вятъра или просто от облекчение — Ървинг повтори жестовете и закима енергично. Инук Тикеркат го хвана за рамото и го поведе към шейната. „С каква дума я нарекоха?“ — запита се Ървинг.
— Каматик? — каза той на висок глас веднага щом се сети.
— Ий! — възкликна господин Тикеркат одобрително. Прогонвайки с ритник ръмжащите кучета, той махна дебелата кожа, покриваща шейната. Отдолу бяха натрупани купчини прясно месо и риба.
Ескимосът започна да му сочи различни деликатеси. Когато му показа рибата, Инук Тикеркат изрече екалук с бавния търпелив тон, с който възрастните обясняват нещо на децата. После посочи дебелите парчета тюленово месо и лой: нат-сук. Накрая докосна и някакво по-масивно и по-дълбоко замразено тъмно месо: Уу мин-мите.
Ървинг кимна. Той беше смутен задето устата му изведнъж се беше изпълнила със слюнка. Без да е наясно дали се очаква само да се възхити от запасите храна, или може да си избере нещо от тях, той неуверено посочи тюленовото месо.
— Ий! — каза отново господин Тикеркат. Той вдигна ивица от меко месо и лой, измъкна изпод късата си парка много остър кокален нож и отряза едно парче за Ървинг и едно за себе си.
Застаналата наблизо старица издаде някакъв вопъл.
— Каактунга! — извика тя. След като никой от мъжете не й обърна внимание, тя подвикна отново: — Каактунга!