Сега Крозиър беше доволен, че има мебели. Той постави тежкото бюро между входа на палатката и леглото, като разположи два стола зад него и нито един отпред. Фенерът, който висеше под върха на високата палатка, ярко осветяваше празното пространство пред бюрото, оставяйки в полумрак седящите Фицджеймс и Крозиър. Обстановката напомняше помещението на военен съд.
Точно както искаше Франсис Крозиър.
— Трябва да поспите, капитане — каза Фицджеймс.
Крозиър погледна към по-младия капитан. Той вече не изглеждаше млад. Фицджеймс приличаше на жив труп — блед до такава степен, че кожата му беше станала прозрачна, с брада и бакенбарди, покрити със спечена кръв, с хлътнали бузи и очи. Крозиър не се беше поглеждал в огледалото от няколко дни и избягваше да застава пред онова, което висеше в дъното на палатката му, но силно се надяваше, че не изглежда толкова ужасно, колкото някогашния вундеркинд на Кралския морски флот, командир Джеймс Фицджеймс.
— Самият вие имате нужда от сън, Джеймс — каза Крозиър. — Мога и сам да разпитам тези мъже.
Фицджеймс поклати уморено глава.
— Аз им зададох няколко въпроса, разбира се — каза той с монотонен глас, — но не съм посещавал мястото, нито съм ги разпитвал по-сериозно. Знаех, че вие ще поискате сам да го направите.
Крозиър кимна.
— Искам да отида на мястото още на разсъмване.
— То се намира на два часа бърз ход в югозападна посока — каза Фицджеймс.
Крозиър отново кимна.
Фицджеймс свали фуражката си и причеса с мръсните си пръсти назад дългата си, мазна коса. Разтопяваха лед и сняг на превозените в лагера печки и получената вода едва стигаше за пиене и бръснене — ако някой от офицерите пожелаеше да се избръсне, — но за къпане не оставаше нищо. Фицджеймс се усмихна.
— Помощник-калафатникът Хики попита дали може да поспи, преди да дойде редът му да докладва.
— Помощник-калафатникът Хики може да остане буден, мамка му, като всички останали — отвърна Крозиър.
— И аз му казах горе-долу същото — рече тихо Фицджеймс. — Оставих го на пост. Това ще го накара да остане буден.
— Или ще го убие — каза Крозиър. Тонът му подсказваше, че това няма да е най-лошото развитие на събитията. С гръмък глас той изкрещя на редник Дейли, който стоеше на пост край входа на палатката: — Извикайте ми сержант Тоузър.
Големият и глупав морски пехотинец бе успял по някакъв начин да си остане пълен, когато всички останали мъже умираха от глад със своята една трета от нормалната дажба. Докато Крозиър го разпитваше, той стоеше мирно, без мускета си.
— Какво е мнението ви за днешните събития, сержант?
— Много добро, сър.
— Добро? — Крозиър си спомни състоянието, в което се намираше гърлото и тялото на лейтенант Ървинг, лежащо в съседната медицинска палатка.
— Тъй вярно, сър. Нападението, сър. Мина като по часовник. Като часовник. Слязохме по онзи голям хълм, сър, със спуснати надолу мускети и пушки, сякаш бяхме абсолютно дружелюбно настроени, сър, а диваците ни гледаха как се приближаваме. Открихме огън от разстояние по-малко от двайсет ярда и създадохме адски смут в проклетия им строй, сър, това мога да ви кажа. Адски смут.
— Те в строй ли стояха, сержант?
— Ами не, капитане, не точно в строй. По-скоро в тълпа, както се полага на диваците, сър.
— И залпът ви ги покоси?
— О, да, сър. От такова разстояние дори пушките улучваха в целта. Впечатляващо зрелище, сър.
— Все едно стреляте риба в буре с дъждовна вода?
— Да, сър — отвърна сержант Тоузър с широка усмивка на червендалестото си лице.
— Те оказаха ли някаква съпротива, сержант?
— Съпротива ли, сър? Не съвсем. Не ни оказаха никаква сериозна съпротива.
— Но са били въоръжени с ножове, копия и харпуни.
— О, да, сър. Двама от безбожните диваци метнаха харпуните си, а един успя да хвърли копието, но те вече бяха ранени и не ни причиниха вреда, ако не се брои малката драскотина по крака на младия Сами Крисп, който веднага грабна пушката си и изпрати дивака, който го беше рязнал, право в ада, сър. Право в ада.