— И въпреки това двама от ескимосите са се измъкнали — каза Крозиър.
Тоузър се намръщи.
— Да, сър. За което моля за извинение. Цареше голямо объркване, сър. И двама от тях, които бяха паднали в снега, станаха, докато прострелвахме чумавите им кучета, сър.
— Защо убихте кучетата им, сержант? — Въпросът беше зададен от Фицджеймс.
Тоузър изглеждаше изненадан.
— Ами те ни лаеха и ръмжаха, и се хвърляха срещу нас, капитане. Бяха по-скоро вълци, отколкото кучета.
— Замислихте ли се, сержант, че могат да са ни от полза? — попита Фицджеймс.
— Да, сър. Като месо.
— Опишете ми двамата ескимоси, които успяха да избягат — каза Крозиър.
— Единият беше дребен, капитане. Господин Фар предположи, че може и да е бил жена. Или момиче. Косата й беше окървавена, но очевидно не е била мъртва.
— Очевидно — рече сухо Крозиър. — А другият, който избяга?
Тоузър сви рамене.
— Дребен мъж с превръзка на главата — само това знам, капитане. Беше паднал до шейната и всички го помислихме за мъртъв. Но той стана и побягна заедно с момичето, докато ние се разправяхме с кучетата, сър.
— Преследвахте ли ги?
— Да ги преследваме ли, сър? О, да, разбира се. Скъсахме си зад… тичахме след тях с всички сили, капитане. И в движение презареждахме оръжията и стреляхме, сър. Мисля, че улучих отново малката ескимоска кучка, но това изобщо не я забави, сър. Просто бяха твърде бързи за нас. Но скоро няма да се върнат, сър. Погрижихме се за това.
— А приятелите им? — попита сухо Крозиър.
— Моля, сър? — Тоузър отново се хилеше.
— Племето им. Селото. Кланът. Други ловци и воини. Тези хора са дошли отнякъде. Не са прекарали цялата зима на леда. Сигурно ще се върнат в селото си, ако вече не са го направили. Помислихте ли за това, че други ескимоски ловци — мъже, които убиват всеки ден — могат да вземат твърде навътре факта, че ние сме убили осем от техните близки, сержант?
Тоузър изглеждаше смутен.
— Свободни сте, сержант. Пратете ми втори лейтенант Ходжсън.
Ходжсън изглеждаше нещастен в същата степен, в която Тоузър беше самодоволен. Младият лейтенант явно беше дълбоко потресен от смъртта на най-близкия си приятел в експедицията и бе отвратен от нападението, проведено по негова заповед, след като се беше срещнал с отряда на Ървинг и бе отведен до тялото му.
— Свободно, лейтенант Ходжсън — каза Крозиър. — Искате ли стол?
— Не, сър.
— Разкажете ни как така се срещнахте с групата на лейтенант Ървинг. Капитан Фицджеймс ви беше заповядал да заминете на ловна експедиция на юг от лагера „Ужас“.
— Да, капитане. Това и правихме почти цялата сутрин. Не намерихме дори заешки следи в снега по крайбрежието, сър, а не можехме да излезем върху замръзналото море заради високите айсберги, които са се струпали покрай крайбрежния лед. Затова около десет часа поехме към вътрешността на острова с надеждата да намерим следи от някой елен, или лисици или мускусен бик, или някакво друго животно.
— Но не намерихте нищо?
— Не, сър. Натъкнахме се на следи от около десетина души, обути в ботуши от ескимоски тип. Както и на следите от шейната и кучетата им.
— И тръгнахте по следите на северозапад, вместо да продължите да ловувате?
— Да.
— Кой взе това решение, втори лейтенант Ходжсън? Вие или сержант Тоузър, който е втори по старшинство във вашия отряд?
— Аз, сър. Аз бях единственият офицер там. Аз взех това и всички останали решения.
— Включително окончателното решение за нападението над ескимосите?
— Да, сър. Наблюдавахме ги около минута от хълма, където горкият Джон беше убит и изкормен, и… е, вие сам знаете какво са му причинили, капитане. Диваците изглеждаха така, сякаш се готвеха да си тръгнат, да се отправят на югозапад. Тогава решихме да ги нападнем с всички сили.
— С колко оръжия разполагахте, лейтенант?
— В нашия отряд имаше три винтовки, две пушки и два мускета. В групата на лейтенант Ървинг имаше само един мускет. А, да, и пистолетът, който взехме от джоба на Джон… на лейтенант Ървинг.
— Ескимосите са оставили оръжието в джоба му? — попита Крозиър.
Ходжън замълча за момент, сякаш досега не се беше замислял над това.
— Да, сър.