Пеглър предположи, че и деветимата останали мъже също се чудят защо е необходимо това, но никой не зададе въпроса. Най-гнусливите — сред които и трима от морските пехотинци — извърнаха поглед настрани, докато дребничкият лекар разкъса кожените дрехи и започна да реже корема на първия труп. Трионът режеше вкочанената плът със звук, напомнящ на Пеглър за рязането на дърва.
— Капитане, според вас кой е взел оръжията и дрехите? — попита първи помощник Томас. — Някой от двамата ескимоси, които са успели да се измъкнат?
Крозиър кимна разсеяно.
— Или други жители от селото им, макар да ми е трудно да си представя, че на тази забравена от Бога земя съществува село. Сигурно са били част от по-голяма ловна дружина, която е лагерувала наблизо.
— Тази група е носела много храна със себе си — каза лейтенант Левеконт. — Представяте ли си какво количество би имало в главната ловна дружина? Сигурно ще стигне да нахраним всичките сто и петима души в лагера.
Лейтенант Литъл се усмихна над яката на шинела си, покрита със скреж от замръзналото му дихание.
— Готов ли сте да отидете в селището им или при голямата ловна дружина и учтиво да ги помолите за малко храна или ловен съвет? Сега? След всичко това? — Литъл махна с ръка към пръснатите замръзнали тела и петната от кръв по снега.
— Мисля, че трябва веднага да напуснем лагера „Ужас“ и този остров — каза втори лейтенант Ходжсън. Гласът на младия мъж трепереше. — Те ще ни избият, докато спим. Вижте какво направиха с Джон. — Той млъкна, явно засрамен от думите си.
Пеглър погледна изпитателно лейтенанта. Ходжсън показваше същите признаци на недохранване и изтощение като останалите, но нямаше толкова явни симптоми на скорбут. Пеглър се зачуди дали и той би изгубил кураж, ако стане свидетел на сцена, подобна на онази, която Ходжсън беше видял преди по-малко от двайсет и четири часа.
— Томас — обърна се тихо Крозиър към своя помощник-боцман, — бъдете така любезен да отидете на съседния хълм и да погледнете дали не се вижда нещо? Най-вече следи, които да идват оттук… и ако има, какво количество са и от какъв вид?
— Слушам, сър. — Високият помощник се затича нагоре по хълма, покрит с дълбок сняг, към тъмния каменист хребет.
Пеглър се улови, че наблюдава Гудсър. Лекарят беше разрязал сивкаво-розовия разширен стомах на първия ескимос, след което се прехвърли на старицата и накрая на момчето. Картината беше ужасна. При всеки един от труповете Гудсър — работейки с голи ръце — беше използвал все по-малки хирургически инструменти, за да разреже стомаха и да извади съдържанието му; ровеше се съсредоточено из замръзналите късчета и хапки, сякаш търсеше някаква награда. Понякога Гудсър със звучен трясък разчупваше замръзналото стомашно съдържание на по-малки парчета. Когато приключи с първите три трупа, той бавно избърса голите си ръце в снега, сложи си ръкавиците и отново зашепна в ухото на Крозиър.
— Можете да го кажете на всички — рече Крозиър със силен глас. — Искам всички да го чуят.
Дребничкият лекар облиза напуканите си, кървящи устни.
— Тази сутрин отворих стомаха на лейтенант Ървинг…
— Защо? — изкрещя Ходжсън. — Това беше една от малкото части на Джон, които проклетите диваци не бяха осакатили! Как можахте!
— Тишина! — изръмжа Крозиър. Пеглър забеляза, че капитанът беше възвърнал предишния си авторитетен глас. Крозиър кимна на лекаря. — Моля, продължете, доктор Гудсър.
— Лейтенант Ървинг беше изял толкова много тюленово месо и лой, че в буквалния смисъл се беше натъпкал до пръсване — каза лекарят. — Беше изял толкова голяма порция, каквато никой от нас не е ял от месеци. Очевидно тя е дошла от запасите на ескимосите в шейната им. Беше ми интересно дали ескимосите са се хранили заедно с него — ще покаже ли съдържанието на стомасите им, че са яли тюленова лой малко преди да умрат. При тези тримата е очевидно, че са яли.
— Разделили са хляба си с него… яли са месото си с него… и след това са го убили, когато си е тръгвал? — попита първият помощник Томас, очевидно озадачен от информацията.
Пеглър също беше объркан. В това нямаше смисъл… освен ако тези диваци не се отличаваха със същото непостоянство и вероломство като някои туземци, с които се беше срещал в южните морета по време на петгодишното пътуване на стария „Бигъл“. Марсовият старшина съжали, че Джон Бриджънс не е тук, за да изкаже своето мнение по въпроса.