— А имаме ли друга възможност? — попита марсовият старшина.
— Бихме могли да останем в лагера „Ужас“ — отвърна Бриджънс. — Или дори да се върнем на „Ужас“, когато броят ни… намалее.
— Защо? — попита Пеглър. — Просто да чакаме смъртта?
— Да чакаме в по-добри условия, Хари.
— Смъртта? — попита Пеглър, осъзнавайки, че почти крещи. — Кой, по дяволите, иска да чака смъртта в по-добри условия? Ако успеем да се доберем с лодките до крайбрежието — с които и да е от тях, — поне някои от нас ще имат някакъв шанс. Може би на изток от Бутия ще има открити води. Може би все пак ще успеем да се изкачим по реката. Поне някои от нас. И онези, които оцелеят, ще могат да разкажат на близките ни какво се е случило с нас, къде сме погребани и че в последните ни мигове сме мислили за тях.
— Ти си моят близък, Хари — каза Бриджънс. — Единственият мъж, жена или дете на света, на когото не му е безразлично дали съм жив или мъртъв, да не говорим за това къде лежат костите ми и какво съм си мислел, преди да умра.
Все още ядосан, Пеглър почувства как сърцето му заби ускорено.
— Ти ще ме надживееш, Джон.
— О, в моята възраст, с моята немощ и податливост на заболявания, едва ли…
— Ти ще ме надживееш, Джон — повтори с дрезгав глас Пеглър. Той сам се изненада от настойчивостта в гласа си, а Бриджънс примигна и замълча. Пеглър улови възрастния мъж за китката. — Обещай ми, че ще направиш нещо за мен, Джон.
— Разбира се. — В гласа на Бриджънс не се долавяше обичайната добродушна насмешка или ирония.
— Дневникът ми… не е голям, а в последно време ми е трудно да мисля, камо ли да пиша… болен съм от проклетия скорбут, Джон, и той като че ли размътва ума ми… но водих дневника ми през последните три години. Записвах мислите ми. Описвах събитията, които преживяхме. Ако го вземеш, когато аз… когато те напусна… и го отнесеш със себе си в Англия, ще съм ти много благодарен.
Бриджънс само кимна.
— Джон — каза Хари Пеглър, — мисля, че капитан Крозиър скоро ще реши да ни поведе на поход. Много скоро. Той знае, че с всеки ден, прекаран тук в чакане, ние отслабваме все повече и повече. Скоро няма да бъдем в състояние да теглим лодките. Не след дълго ще започнем да измираме масово и на тварта от ледовете няма да й е трудно да ни отвлича от лагера или да ни убива в постелите.
Бриджънс отново кимна. Той гледаше към облечените си в ръкавици ръце.
— Ние сме в различни отряди, ще се окажем в различни лодки и може дори да се разделим, ако капитаните решат да изпробват различни маршрути за спасение — продължи Пеглър. — Искам да се простя с теб днес и да не го правя повече.
Бриджънс кимна безмълвно. Той гледаше към ботушите си. Мъглата се стелеше над лодките и шейните и се кълбеше около двамата мъже като студеното дихание на някакво чуждо божество.
Пеглър го прегърна. Бриджънс застина за миг в напрегната поза, след което също прегърна приятеля си. Прегръдката се получи доста тромава заради няколкото пласта дрехи и замръзнали шинели.
След това марсовият старшина се обърна и тръгна бавно към лагера „Ужас“ и към малката си кръгла холандска палатка, където треперещите, немити мъже, които бяха свободни от дежурство, се бяха сгушили един до друг в студените си спални чували.
Когато се спря и погледна назад към редицата лодки, Бриджънс не се виждаше никакъв. Мъглата го беше погълнала, без да остави и следа.
43.
Крозиър
Той заспа, докато вървеше.
Докато крачеха в мъглата към пирамидата на Джеймс Рос, Крозиър обсъждаше с Фицджеймс аргументите за и против оставането за продължително време в лагера „Ужас“, когато изведнъж Фицджеймс го събуди с разтърсване.
— Пристигнахме, Франсис. Ето го големия бял скален блок до крайбрежния лед. Виктъри Пойнт и пирамидата трябва да се намират някъде вляво от нас. Наистина ли спяхте, докато вървите?
— Разбира се, че не — отвърна Крозиър с дрезгав глас.
— Тогава какво имахте предвид, когато казахте: „Внимавайте за лодката с двата скелета“ и „Внимавайте за момичетата, които провеждат спиритически сеанс“? В това няма никакъв смисъл. Ние обсъждахме дали доктор Гудсър да остане в лагера „Ужас“ заедно с тежко болните, докато най-силните се опитат да достигнат до Голямото робско езеро с четири лодки.