Или и трите.
„Това няма значение — помисли си той. — И без това никой няма да го прочете или ще го прочетат, когато всички отдавна ще сме мъртви. Няма никакво значение. Може би сър Джон го е разбирал през цялото време. Може би затова не остави нито един месингов контейнер с послание на Бичи. От самото начало е знаел.“
Той топна писалката в бързо замръзващото мастило и започна да пише отново.
Сър Джон Франклин почина на 11 юни 1847 г. и на този етап експедицията е изгубила общо 9 офицери и 15 моряци.
Крозиър отново се спря. Дали не грешеше? Беше ли включил и Джон Ървинг в числото на загиналите? Не можеше да пресметне правилно. Вчера под командването му оставаха сто и пет души… сто и пет, когато напускаше „Ужас“ — неговия кораб, дом, съпруга и живот… нямаше да коригира бройката.
Най-отгоре на листа, върху останалото късче празно място, той надраска Ф. Р. М. Крозиър, след което добави капитан и старши офицер.
После смушка Фицджеймс, за да го събуди.
— Джеймс… напишете името си тук.
Другият капитан разтърка очите си, погледна към хартията, но като че ли не си направи труда да прочете написаното, а направо се подписа на мястото, което му сочеше Крозиър.
— Добавете „капитан на КНВ «Еребус»“ — каза Крозиър.
Фицджеймс го добави.
Крозиър сгъна листчето, пъхна го обратно в месинговия цилиндър, запечата го и го постави обратно в пирамидата. После си сложи ръкавицата и запуши отвора с камъните.
— Франсис, написахте ли им накъде сме се запътили и кога потегляме?
Крозиър осъзна, че не го е направил. Накани се да обясни защо… защо смята, че независимо дали ще тръгнат, или ще останат, смъртната им присъда е подписана. Защо все още не е решил дали да потеглят към далечната Бутия или към легендарната, но ужасяваща река на Джордж Бак, наречена Грейт Фиш. Накани се да обясни на Фицджеймс как са се прекарали с идването си тук, и защо така или иначе никой няма да прочете шибаната бележка, затова защо просто не…
— Шшт! — изсъска Фицджеймс.
Нещо обикаляше около тях, точно на границата на видимостта в кълбящата се, вихреща се мъгла. И двамата мъже чуваха тежките стъпки по чакъла и леда. Чуваше се дишането на нещо много голямо. То вървеше на четири крака в гъстата мъгла само на петнайсетина фута от тях и глухите тупания на огромните лапи в земята се чуваха отчетливо на фона на глухия тътен на гърмежите в далечината.
Ху-уф, ху-уф, ху-уф.
Крозиър чуваше шумното издишане в такт с тежките стъпки. Сега то се намираше зад тях, заобикаляйки пирамидата, заобикаляйки тях.
Двамата мъже скочиха на крака.
Крозиър измъкна непохватно пистолета от джоба си. Свали ръкавицата си и запрегна петлето точно когато стъпките и дишането спряха точно пред тях, макар съществото все още да беше скрито в мъглата. Крозиър беше сигурен, че надушва вонящия му дъх на риба и развалено месо.
Фицджеймс, който все още държеше в ръката си мастилницата и писалката, които Крозиър му беше върнал, и не носеше пистолет в себе си, посочи към мъглата, където смяташе, че чака тварта.
Чакълът захрущя, когато съществото се приближи тихо към тях.
В мъглата, на пет фута над земята, бавно се материализираха очертанията на триъгълна глава. Мократа бяла козина се сливаше с мъглата. Нечовешките черни очи ги гледаха изучаващо от разстояние само шест фута.
Крозиър се прицели малко над главата. Ръката му беше толкова твърда и стабилна, че дори не се наложи да затаява дъх.
Главата се приближи, носейки се във въздуха сякаш отделена от тялото. След това пред очите им се появиха гигантски рамене.
Крозиър стреля, като се постара куршумът да не улучи лицето.
Изстрелът прозвуча оглушително, особено за нервните системи, чиято чувствителност бе крайно изострена от скорбута.
Бялата мечка, още почти мече, изпуфтя изненадано, отстъпи назад, завъртя се и побягна на четири крака, изчезвайки в мъглата за броени секунди. Драскащият тропот на лапите по чакъла се чуваше още цяла минута, отдалечавайки се към морския лед на северозапад.
Тогава Крозиър и Фицджеймс започнаха да се смеят.
Никой от двамата не можеше да се спре. Всеки път, когато някой от тях започваше да се успокоява, другият избухваше в смях с нова сила и те отново се оказваха във властта на безумното, безсмислено веселие.