Мъжете се хващаха отстрани заради болката, причинена от смеха в натъртените им ребра.
Крозиър изпусна пистолета и двамата се разсмяха още по-силно.
Потупваха се един друг по раменете, сочеха мъглата и се смееха до сълзи, които замръзваха по бузите и мустаците им. Дори се хванаха един за друг, за да се удържат на крака.
Накрая и двамата се строполиха на чакъла и се облегнаха на пирамидата, което ги хвърли в поредния пристъп на буйно веселие.
Накрая силният кикот премина в кискане, а кискането в смутено сумтене, а после, след няколкото последни засмивания, мъжете млъкнаха, дишайки тежко.
— Знаете ли за какво бих дал сега левия си тестис? — попита капитан Франсис Крозиър.
— За какво?
— За чаша уиски. Две чаши, имам предвид. Една за мен и една за вас. Питиетата щяха да са от мен, Джеймс. Щях да почерпя.
Фицджеймс кимна и избърса леда от клепачите си и замръзналите сополи от мустаците и брадата си.
— Благодаря ви, Франсис. А аз щях да вдигна първия тост за вас. Никога не съм имал честта да служа при по-добър командир и по-доблестен човек.
— Мога ли да използвам пак писалката и мастилото? — попита Крозиър.
Той си сложи отново ръкавицата, размести камъните от отвора, намери цилиндъра, отвори го, разгъна хартията на коляното си, свали пак ръкавицата си със зъби, счупи леда върху мастилото с писалката и на малкото останало място под подписа му написа:
И утре, 26 април, потегляме към реката на Бак, Грейт Фиш.
44.
Гудсър
От личния дневник на доктор Хари Д. С. Гудсър.
Вторник, 6 юни — капитан Фицджеймс най-после умря. Истинска благословия.
За разлика от останалите, които починаха през последните шест седмици след началото на похода ни на юг (същински ад с тегленето на тези лодки, от което не е освободен дори единственият останал жив лекар на експедицията), капитанът, по мое мнение, не умря от скорбут.
Той беше болен от скорбут, в това нямаше никакво съмнение. Току-що завърших аутопсията на този добър човек и синините, кървящите венци и почернелите устни говореха сами за себе си. Но според мен не го уби скорбутът.
Последните три дни от живота си капитан Фицджеймс прекара тук, на около осемдесет мили южно от лагера „Ужас“, на заледения нос във ветровития залив, където бреговата линия на Земята на Крал Уилям завива рязко на запад. За пръв път от шест седмици бяхме разопаковали всички палатки — включително най-големите — и използвахме част от въглищата в няколкото торби, които носехме със себе си, и желязната печка от велбота, теглена от единия отряд. През изминалите шест седмици се хранехме или със студена, или с леко затоплена на малките спиртници храна. Последните две нощи ядохме гореща храна — в недостатъчно количество, само една трета от дажбата, която ни е необходима, за да вършим тази невероятно изморителна работа, но все пак гореща. Две утрини поред се събуждахме на същото място. Хората го наричат „залив Утеха“.
Спряхме тук най-вече за да позволим на капитан Фицджеймс да умре спокойно. Ала през последните си дни капитанът не познаваше покой.
При горкия лейтенант Левеконт се наблюдаваха някои от симптомите, които се бяха появили при капитан Фицджеймс в последните му дни. Лейтенант Левеконт умря внезапно на тринайсетия ден от ужасния ни поход на юг — само на осемнайсет мили от лагера „Ужас“, ако не ми изневерява паметта, и в същия ден, в който угасна морският пехотинец редник Пилкингтън, — но симптомите на скорбут и при лейтенанта, и при редника свидетелстваха за напреднал стадий на заболяването и предсмъртната им агония не продължи толкова мъчително дълго.
Признавам си, че не знаех, че малкото име на лейтенант Левеконт е Хари. Отношенията ни винаги са били приятелски, но напълно официални, и аз помнех, че в списъка на личния състав той беше отбелязан като Х. Т. Д. Левеконт. Сега ме тормози мисълта, че сигурно съм чувал — навярно стотици пъти — как останалите офицери се обръщат към него с Хари, но винаги съм бил твърде зает или погълнат от мислите ми, за да му обърна внимание. Едва след смъртта на лейтенант Левеконт забелязах, че другите мъже го наричат по име.
Името на редник Пилкингтън беше Уилям.
Помня онзи ден в началото на май, когато след кратката обща погребална служба за Левеконт и редник Пилкингтън един от моряците предложи да наречем малкия къс земя, на който бяха погребани, „нос Левеконт“, но капитан Крозиър категорично отхвърли предложението, като каза, че ако започнем да наричаме всяко място на името на погребания там човек, земята ще свърши, преди да ни свършат имената.