Това озадачи мъжете и признавам, че озадачи и мен. Капитанът сигурно се беше опитал да се пошегува, но аз бях шокиран от думите му. Останалите също онемяха от шока.
Може би точно това бе и целта на капитан Крозиър. Повече никой от хората не предложи да наричаме географски обекти с имената на мъртвите ни офицери.
През последните седмици — още преди да напуснем лагера „Ужас“ — у капитан Фицджеймс се наблюдаваха всички признаци на общо изтощение на организма, но преди четири дни той като че ли беше поразен от нещо много по-бързо действащо и мъчително.
От няколко седмици капитанът имаше сериозни проблеми със стомаха и червата, но на 2 юни той внезапно рухна. Протоколът ни по време на поход не позволява да спираме заради болни мъже, а да ги поставяме в някоя от по-големите лодки и да ги теглим заедно с провизиите и останалия товар. Капитан Крозиър се погрижи капитан Фицджеймс да бъде настанен колкото се може по-удобно в собствения му велбот.
Тъй като дългият ни поход на юг се извършва на етапи — теглим по няколко часа пет от десетте тежки лодки на няколкостотин ярда през ужасния чакъл и сняг, като винаги се стараем да се придържаме към брега, вместо да си имаме работа с паковия лед и торосите, и по този начин изминаваме по-малко от миля на ден, — за мен стана практика да оставам с най-болните хора, докато теглещите групи се връщат за останалите пет лодки. Често единствената ми компания в тези часове са само господин Дигъл и господин Уол, които смело се приготвят да сготвят на малките си спиртници топла храна за почти сто умиращи от глад мъже, и няколкото мъже с мускети, които ни пазят от създанието от ледовете или от ескимосите.
Ако не се смятат болните и умиращите.
Гаденето, повръщането и диарията на капитан Фицджеймс бяха ужасни. Безмилостни. Спазмите караха този силен и смел мъж да се свива в зародишна поза и крещи с глас.
На втория ден той се опита да се присъедини към своя отряд при тегленето на велбота — дори офицерите теглят от време на време, — но скоро отново падна. Този път повръщането и спазмите не спираха и за миг. Когато следобед велботът беше оставен на леда, а способните да теглят мъже се върнаха обратно, за да издърпат другите пет лодки, капитан Фицджеймс ми призна, че зрението му е ужасно замъглено и често вижда двойни образи.
Попитах го дали е носил телените очила, които използваме, за да се пазим от слънцето. Мъжете ги мразят, защото те ужасно пречат на зрението и усилват главоболието. Капитан Фицджеймс призна, че не ги е носил, но каза, че този ден е било доста облачно. Никой от останалите не ги носеше. Тогава разговорът ни бе прекъснат от поредния пристъп на повръщане и диария.
Късно вечерта, в холандската палатка, където се грижех за него, Фицджеймс изпъшка, че му е трудно да преглъща и устата му непрекъснато е суха. Скоро дишането му стана затруднено и той вече не можеше да говори. На зазоряване парализата бе достигнала до лактите му и той не можеше да вдига ръцете си или да ги използва, за да ми пише съобщения.
В този ден капитан Крозиър даде команда за почивка — първата целодневна почивка за шестте седмици откакто напуснахме лагера „Ужас“. Всички палатки бяха разпънати. От велбота на Крозиър най-накрая бе извадена и голямата палатка на лазарета — нужни бяха почти три часа, за да бъде разпъната на силния вятър и студа (а в последно време мъжете доста по-мудно се справят с тези неща) — и за пръв път от почти месец и половина настанихме сравнително удобно всички болни на едно място.
Господин Хор, отдавна боледуващият от скорбут стюард на капитан Фицджеймс, почина на втория ден от нашия поход. (В първия ужасен ден на теглене преодоляхме по-малко от миля и купчината от въглища, печки и друго оборудване, оставена на мястото на лагера „Ужас“, все още се виждаше ясно зад нас. Все едно след дванайсет часа къртовски труд не бяхме постигнали нищо. Тези първи дни — отне ни цяла седмица да прекосим покрития с лед тесен залив южно от лагера „Ужас“, изминавайки само шест мили — едва не унищожиха духа и волята ни да продължим.)
Морският пехотинец Хедър, който преди месеци изгуби част от мозъка си, най-после позволи на тялото си да умре през четвъртия ден на похода. Вечерта на същия ден останалите живи морски пехотинци свириха на гайда над плиткия му, набързо изкопан гроб.