Останалите болни също започнаха да измират бързо, но след смъртта на лейтенант Левеконт и редник Пилкингтън в края на втората седмица настъпи един продължителен период, в който никой не умря. Мъжете се убедиха, че всичките тежко болни са починали и само най-силните са останали.
Внезапният срив на капитан Фицджеймс ни напомни, че всички ние отслабваме все повече и повече. Сред нас вече нямаше наистина здрави и силни хора. С изключение може би на великана Магнъс Менсън, който крачи невъзмутимо напред и като че ли не губи нито тегло, нито енергия.
В опит да излекувам непрекъснатото повръщане на капитан Фицджеймс аз му давах дози асафетида — растителна смола, която се използва за контрол на спазмите. Тя не му помогна особено. Той не успяваше да задържи в стомаха си нито твърда храна, нито течности. Давах му варов разтвор, за да успокоя стомаха му, но и той не му помагаше.
За трудностите при преглъщането му давах сироп от синчец — танинов разтвор на билката, който е отлично отхрачващо средство. Но обикновено ефективната отвара очевидно не овлажняваше гърлото на умиращия мъж.
Когато капитан Фицджеймс изгуби способността си да движи първо ръцете, а после и краката си, аз опитах да му дам перуанско вино от кока (силно действаща смесица от вино и кокаин), разтвор от еленов рог (лекарство, което се прави от рогата на благороден елен и има силен амонячен мирис), както и разтвор от камфор. Тези лекарства, от които давах по половин доза на капитана, често задържат развитието на парализата и понякога дори обръщат процеса.
Но те не помогнаха. Парализата порази всички крайници на капитан Фицджеймс. Той продължи да повръща и да се гърчи от спазми дълго след като изгуби способността си да говори или да обяснява с жестове.
Но поне умъртвяването на речевия му апарат избави хората от бремето да слушат писъците от болка на капитана на „Еребус“. Ала в онзи продължителен последен ден аз виждах конвулсиите му и зейналата в безмълвни вопли уста.
Тази сутрин, на четвъртия и последен ден от агонията на капитан Фицджеймс, дробовете му започнаха да отказват, тъй като парализата се разпространи до дихателните му мускули. През целия ден той полагаше огромни усилия да диша. Двамата с Лойд — понякога с помощта на капитан Крозиър, който прекара много часове край умиращия си приятел — често повдигахме Фицджеймс до седнало положение или го вдигахме от постелята и поддържайки го под ръцете, разхождахме из палатката парализирания мъж, чиито крака се влачеха по заледения чакъл, в напразен опит да накараме дробовете му да работят.
В отчаянието си налях в устата на капитан Фицджеймс тинктура от лобелия — разтвор от индийски тютюн с цвят на уиски, който представлява почти чист никотин — и масажирах гърлото му с голите си пръсти, за да прокарам субстанцията по парализирания му хранопровод. Все едно хранех умиращо птиче. Тинктурата от лобелия беше най-добрият дихателен стимулант, останал в опразнената ми аптека, стимулант, в който доктор Педи вярваше безгранично. „Той би възкресил и Христос един ден по-рано“ — богохулстваше Педи, когато си подпийнеше.
Но и това не помогна.
Не бива да се забравя, че аз съм просто хирург, а не лекар. Изучавал съм анатомия; специализирал съм хирургия. Лекарите предписват лекарства; хирурзите режат. Но се опитвам да постигна най-доброто с лекарствата, които са ми оставили покойните ми колеги.
Най-ужасното нещо в последния ден от живота на капитан Джеймс Фицджеймс беше, че той през цялото време осъзнаваше какво му се случва — повръщането и спазмите, загубата на гласа му и на способността да преглъща, разпространяващата се парализа и последните ужасни часове на задушаване заради отказващите му бели дробове. Виждах паниката и ужаса в очите му. Умът му бе напълно функциониращ. Тялото му умираше. Той не можеше да направи нищо, за да облекчи непоносимите си страдания, освен да ме гледа с умоляващ поглед. Аз не можех да му помогна с нищо.
Вместо това излязох навън и се разплаках, като се погрижих никой от офицерите и моряците да не ме види.
Капитан Фицджеймс почина в три часа и осем минути този следобед, вторник, шести юни, в годината хиляда осемстотин четирийсет и осма от Рождението на Христа.
Плиткият му гроб вече беше изкопан. Камъните за покриването на гроба вече бяха събрани на купчина. Всички мъже, които можеха да се облекат и да стоят на краката си, присъстваха на погребалната служба. Много от онези, които бяха служили под командването на капитан Фицджеймс, плачеха. Макар днес да беше топло — между пет и десет градуса над точката на замръзване, — от безмилостния северозапад се появи студен вятър и много сълзи замръзнаха по бузите и шаловете.