Няколкото оцелели морски пехотинци дадоха залп във въздуха.
От хълма над гроба една яребица се издигна във въздуха и полетя към паковия лед.
Мъжете вкупом изстенаха. Не заради капитан Фицджеймс, а заради изпуснатата яребица, от която щеше да стане вкусно задушено за вечеря.
Докато морските пехотинци презаредят мускетите, птицата вече се намираше на сто ярда от нас, извън обсега на оръжията. (А и никой от тези пехотинци не би могъл да улучи птица в полет на разстояние от сто ярда, дори ако са здрави и не треперят от студ.)
По-късно — само преди половин час — капитан Крозиър надникна в палатката на лазарета и ми даде знак да изляза навън, на студа.
— Капитан Фицджеймс от скорбут ли умря? — беше единственото, което ме попита той.
Признах си, че според мен не е от това. Беше нещо по-смъртоносно.
— Капитан Фицджеймс смяташе, че стюардът, който обслужваше него и останалите офицери след смъртта на Хор, го трови — прошепна капитанът. — Възможно ли е това?
— Бриджънс? — възкликнах аз твърде силно. Бях дълбоко потресен. Винаги бях харесвал начетения възрастен стюард.
Крозиър поклати глава.
— Последните две седмици Ричард Ейлмър обслужваше офицерите от „Еребус“ — каза той. — Възможно ли е причината за смъртта да е отрова, доктор Гудсър?
Поколебах се. Да отговоря с „да“ щеше да означава Ейлмър да бъде разстрелян на разсъмване. Стюардът на оръжейната беше същият човек, който през януари бе получил петдесет камшика заради необмисленото си участие в Големия венециански карнавал. Освен това Ейлмър беше приятел и доверено лице на дребничкия и доста коварен помощник-калафатник на „Ужас“. Всички ние знаехме, че Ейлмър има дребнава и злопаметна душица.
— Напълно е възможно смъртта да е настъпила от отравяне — казах аз на Крозиър преди по-малко от час. — Но не е задължително отровата да е давана умишлено.
— Какво имате предвид? — попита настоятелно той. Единственият ни оцелял капитан изглеждаше толкова изморен тази вечер, че бялата му кожа буквално сияеше под звездната светлина.
— Имам предвид — поясних аз, — че офицерите ядяха най-големите порции от последните останали голднърови консерви. Понякога в развалените храни има смъртоносни паралитични отрови. Никой не знае какво представляват. Възможно е да са някакви микроскопични организми, които не сме в състояние да видим през нашите увеличителни прибори.
— Нямаше ли да ни замирише, ако консервите се бяха развалили? — прошепна Крозиър.
Поклатих глава и улових капитана за ръкава, за да подчертая гледната ми точка.
— Не. Това е ужасът на тази отрова, която парализира първо гласа, а след това и цялото тяло. Тя не може да бъде открита или изследвана. Невидима е като самата смърт.
Крозиър се замисли продължително.
— Ще наредя на всички да се въздържат от употребата на консервирани храни за три седмици — каза най-накрая той. — Известно време ще се наложи да се задоволим само с гниещото осолено говеждо и мухлясалите сухари. Ще ги ядем студени.
— Мъжете и офицерите изобщо няма да са доволни — прошепнах аз. — Консервираните супи и зеленчуци са най-близкото нещо до гореща храна по време на поход. Може да се разбунтуват срещу допълнителните ограничения при тези тежки условия.
Тогава Крозиър се усмихна. Това беше странна, смразяваща усмивка.
— Тогава няма да заповядам на всички да се въздържат от консервирана храна — изсъска той. — Стюард Ейлмър може да продължи да я яде — от същите чинии, в които е сервирал на Джеймс Фицджеймс. Лека нощ, доктор Гудсър.
Аз се върнах в палатката на лазарета, обходих спящите болни мъже, пропълзях в спалния чувал и поставих на коленете си махагоновата ми подложка за писане.
Почеркът ми е толкова нечетлив, защото треперя. И то не само от студ.
Всеки път, когато започвам да си мисля, че познавам добре някой от моряците или офицерите, аз откривам, че съм се заблуждавал. Медицинската наука никога няма да проникне в съкровените тайни и запечатаните отделения в човешката душа, дори и след милиони години прогрес.