Крозиър мълчеше.
— Не — продължи Бланки, пуфкайки с удоволствие лулата си, — мисля, че е най-добре да остана тук сам, да си почина и да поразмисля за това и онова. Животът ми беше добър. Иска ми се да помисля за него, преди болката и зловонието да се усилят дотолкова, че да ми отвлекат вниманието.
Крозиър въздъхна, погледна към дърводелеца, а след това и към своя ледови лоцман и отново въздъхна. После извади бутилка вода от джоба на шинела си.
— Ето, вземете.
— Благодаря, сър. Ще я взема. С благодарност — каза Бланки.
Крозиър порови из другите си джобове.
— Не нося храна със себе си. Господин Хъни?
Дърводелецът откри един мухлясал сухар и късче от нещо по-скоро зеленикаво, отколкото кафяво, което сигурно беше говеждо.
— Не, благодаря ти, Джон — каза Бланки. — Наистина не съм гладен. Но мога ли да ви помоля за една услуга, капитане?
— Каква, господин Бланки?
— Семейството ми живее в Кент, сър. Близо до Айтъм Моут, северно от Тонбридж Уелс. Или поне там живееха моята Бети, Майкъл и старата ми майка, преди да отплаваме, сър. Чудех се, капитане, тоест ако късметът ви се усмихне и по-късно намерите време…
— Ако се върна в Англия, ви се заклевам, че ще намеря близките ви и ще им разкажа, че когато за последен път съм ви видял, вие сте си пушели лулата, усмихвали сте се и сте си почивали удобно на един камък като някоя мързелива катерица — каза Крозиър. Той измъкна пистолета от джоба си. — Лейтенант Литъл е видял тварта през далекогледа си — цяла сутрин е вървяла по петите ни, Томас. Скоро ще се появи тук. Трябва да го вземете.
— Не, благодаря, капитане.
— Твърдо ли сте го решили, господин Бланки? В смисъл да останете тук? — попита капитан Крозиър. — Дори ако продължите… с нас… още някоя друга седмица, вашите знания могат да се окажат много полезни. Кой знае какви ще се окажат условията в паковия лед на двайсет мили източно оттук?
Бланки се усмихна.
— Ако господин Рийд не беше с вас, щях да взема думите ви присърце. Честна дума. Но по-добър ледови лоцман от него едва ли можете да намерите. Като резерва имам предвид.
Крозиър и Хъни се ръкуваха с него. След това се обърната и закрачиха бързо, за да настигнат последната лодка, която вече се скриваше зад далечните възвишения на юг.
То пристигна след полунощ.
Тютюнът на Бланки беше свършил още преди часове, а водата в бутилката замръзна, след като той безразсъдно я остави на съседния камък. Той чувстваше болка, но не искаше да спи.
В сумрачното небе изгряха няколко звезди. Появи се северозападен вятър, както обикновено през нощта, и температурите сигурно бяха паднали с четирийсет градуса под дневния максимум.
Бланки беше оставил счупената протеза и придържащите я ремъци на съседния камък. Макар гангренясалият крак да го измъчваше, а празният му стомах да се свиваше от глад, тази вечер най-силно го болеше долната част на крайника му, под коляното — липсващият му крак.
Изведнъж се оказа, че създанието е тук.
Извисяваше се над ледовете само на трийсетина крачки от него.
„Сигурно се е измъкнало от някоя невидима дупка в леда“ — помисли си Бланки. Той си спомни за панаира в Тънбридж Уелс, който беше виждал като момче, с разхлопаната дървена сцена и магьосника с пурпурна копринена роба и висока островърха шапка с избродирани върху нея планети и звезди. Мъжът се беше появил по същия начин, изскачайки през една врата на пода сред ахканията и охканията на селската публика.
— Добре дошъл — каза Томас Бланки на тъмната фигура върху леда.
Съществото се изправи на задните си лапи — тъмна маса от козина, мускули, обагрени от залеза нокти и слабо проблясващи зъби, за която ледовият лоцман беше сигурен, че не прилича на нито един хищник, съхранил се в паметта на човечеството. Бланки предположи, че височината му надхвърля дванайсет фута, може би достигаше четиринайсет.
Очите му — плътна тъмнина на фона на тъмния силует — не отразяваха светлината на залязващото слънце.
— Забави се — каза Бланки. Зъбите му тракаха и той не можеше да направи нищо, за да ги спре. — От доста време те чакам. — Той хвърли по фигурата дървения си крак и ремъка.
Създанието не се опита да избегне примитивния снаряд. За кратко фигурата просто се извисяваше там, след което се стрелна напред като призрак, без дори да движи краката си — чудовищна маса, която се плъзгаше бързо към него по леда и скалите. Тъмната и ужасяваща грамада най-после разпери ръце, запълвайки полезрението на ледовия лоцман.