След още два часа всички бяхме на крака и аз се опитвах, доколкото можех — следвайки заповедите на втори помощник-капитан Кауч, — да помогна в подготвянето на лодките за плаване. (Разбира се, като лекар аз винаги внимавах да не нараня ръцете си, макар че по време на пътешествието ни те всъщност претърпяха всички възможни злополуки — с изключение на силно измръзване и ампутиране.)
И ето че седем часа след като лейтенант Литъл, Джеймс Рийд, Хари Пеглър и шестимата моряци бяха тръгнали на разузнаване, осемдесетте останали върху леда хора вече бяха приготвили лодките си, за да ги последват. Заради движенията на леда и промените в температурата на въздуха каналът леко се беше стеснил през няколкото часа, докато бяхме спали, и правилното спускане на деветте лодки изискваше да се прояви известно майсторство. В края на краищата всички лодки — трите велбота (първият от които под командването на капитан Крозиър, а вторият, в който бях и аз, под командването на втори помощник Кауч), четирите катера (командвани съответно от втори помощник Робът Томас, боцман Джон Лейн, помощник-боцман Томас Джонсън и втори лейтенант Джордж Ходжсън) и двата пинаса под командването на помощник-боцман Семюъл Браун и първи помощник-капитан Чарлс Девьо (сега Девьо беше трети в командването на цялата експедиция след капитан Крозиър и лейтенант Литъл, поради което беше получил отговорната задача да завършва колоната) — бяха спуснати във водата.
По това време беше захладняло и валеше лек снежец, но гъстата мъгла се беше вдигнала и се бе превърнала в плътна облачна покривка, носеща се само на стотина фута над леда. Макар че това увеличаваше видимостта в сравнение с предишния ден, ниските облаци създаваха доста потискащо впечатление — сякаш се намирахме в някаква странна бална зала в изоставен арктически палат, с разбит мраморен под и нисък таван с реалистично нарисувани облаци.
Когато и деветата, последна лодка беше спусната във водата и екипажът й се качи в нея, мъжете направиха жалък опит да извикат „ура“, защото повечето от тези лодки плаваха за пръв път от почти две години, но викът бързо замря. Тревогата за съдбата на екипажа на лейтенант Литъл беше твърде голяма, за да може някой да се радва истински.
През първия час и половина се чуваха единствено стоновете на леда наоколо и редките ответни възклицания на мъжете, действащи с греблата. Седнал в предната част на втория велбот, точно зад настанилия се на носа господин Кауч, и осъзнавайки своята безполезност в придвижването на лодката, аз се чувствах като мъртъв багаж, като клетия изпаднал в кома, но все още дишащ Дейвид Лийс — когото приятелите му от повече от три месеца возеха в един от пинасите без дори най-малък намек за оплакване и когото новият ми помощник, бившият стюард Джон Бриджънс, хранеше и миеше всяка вечер в медицинската палатка с такова внимание, сякаш се грижеше за любимия си парализиран дядо (иронично, като се има предвид, че Бриджънс вече е на над шейсет, а Лийс — само на четирийсет). Ала от мястото си можех да чувам какво си шепнат гребците.
— Литъл и останалите сигурно са се изгубили — прошепна моряк Кумс.
— Няма начин Едуард Литъл да се изгуби — отвърна Чарлс Бест. — Може да е заседнал, но и да се е изгубил.
— Къде да заседне? — прошепна Робърт Фериър, седнал на съседното гребло. — Този канал е със свободна вода. И вчера беше така.
— Може лейтенант Литъл и господин Рийд да са намерили канал с открита вода чак до самата река на Бак, да са вдигнали платна и да са отплавали — прошепна от съседната редица Том Макънви. — Ако питате мен, вече са там… похапват си сьомга, която скача направо в лодката, и обменят с туземците дрънкулки срещу китова мас.
Никой не каза нищо в отговор на това неприятно предположение. Всяко споменаване на ескимосите караше хората да изпадат в тих ужас след зверското убийство на лейтенант Ървинг и разстрела на осемте диваци на 24 април. Мисля, че повечето от мъжете — въпреки отчаяната надежда за спасение и получаване на каквато и да било помощ — по-скоро се страхуват от нова среща с местните жители, отколкото да се надяват на нея. Според някои философи жаждата за мъст е една от основните мотивации на човешкото поведение — и моряците са съгласни с това.
Два и половина часа след като напуснахме последния си лагер, велботът на капитан Крозиър изскочи от тесния канал в широко пространство свободна вода. Хората в неговата и в моята лодка нададоха радостни викове. При самия изход на канала, сякаш като ориентир, стърчеше черен прът, забит вертикално в снега и леда. Северозападната страна на пръта беше побеляла от падналия през нощта и замръзнал сняг.