Виковете секнаха внезапно, когато гъстата колона от лодки навлезе в откритата вода.
Водата беше червена.
На плоския лед вляво и вдясно от изхода на заливчето видяхме тъмночервени ивици и петна, които можеха да бъдат единствено кръв. От тази гледка ме побиха тръпки, а всичко останали мъже, които виждах, бяха с увиснали челюсти.
— Спокойно, хора — промърмори господин Кауч от носа на лодката ни. — Това са просто следи от нападения на бели мечки над тюлени. Виждали сме подобни гледки през лятото.
Капитан Крозиър във водещата лодка говореше на моряците горе-долу същото.
Само след минута узнахме, че кървавите следи от касапницата не са от тюлени, убити от бели мечки.
— О, Божичко! — възкликна Кумс.
Всички престанаха да гребат. Трите велбота, четирите катера и двата пинаса се скупчиха върху развълнуваната вода с червеникав оттенък.
От водата стърчеше вертикално носът на велбота на лейтенант Литъл. Виждахме ясно изписаното с черна боя име на лодката (едно от петте имена, които не бяха променени след произнесената през май кратка надгробна реч от капитан Крозиър) — „Лейди Дж. Франклин“. Велботът беше пречупен на две някъде на четири фута от носа и само носовата му част плаваше на повърхността — едвам виждахме отломките от разбитите пейки и дъски на корпуса под тъмната ледена вода.
Лодките заплаваха напред, бавно подреждайки се в една линия, а хората започнаха да събират други плаващи из водата предмети: гребло, отломки от планшира и кърмата, румпела, една уелска перука, торба за патрони, ръкавица, къс от жилетка.
Когато моряк Фериър използва дългия прът с кука, за да придърпа нещо, което приличаше на къс от син мундир, той внезапно изкрещя от ужас и едва не изпусна пръта.
Там плаваше обезглавено човешко тяло, все още облечено в синята си вълнена куртка, с отпуснати в черната вода ръце и крака. На мястото на шията му зееше ужасяваща разкъсна рана. Пръстите му, подули се в ледената вода след смъртта, сега приличаха на неестествено дебели и къси чуканчета и изглеждаха сякаш се движат нагоре-надолу в слабото вълнение като гърчещи се бели червеи. Като че ли лишеното от глас тяло се опитваше да ни каже нещо на езика на жестовете.
Помогнах на Фериър и Макънви да качат останките в лодката. Рибите или някакъв арктически хищник бяха изгризали пръстите на мъртвеца до втората става, но в мразовитата вода процесът на гниене и разлагане още не беше започнал.
Капитан Крозиър докара велбота си, носът му се допря в корпуса ни.
— Кой е това? — промълви един от моряците.
— Хари Пеглър — простена друг. — Познах куртката му.
— Хари Пеглър не носеше зелена жилетка — отбеляза трети.
— Сами Крисп носеше! — възкликна четвърти.
— Тишина! — изкрещя капитан Крозиър. — Доктор Гудсър, бъдете така добър да обърнете джобовете на клетия ни другар.
Така и направих. От големия джоб на мократа жилетка измъкнах почти празна червена кожена кесия за тютюн.
— О, по дяволите! — каза Томас Тадман, който седеше в моята лодка, до Робърт Фериър. — Това е горкият господин Рийд.
Точно така беше. Всички мъже си спомниха, че предишната вечер ледовият лоцман носеше само куртката си и зелената си жилетка и всеки от нас го беше виждал хиляди пъти да пълни лулата си от избелялата червена кожена кесия.
Погледнахме към капитан Крозиър, сякаш той можеше да обясни какво се е случило с другарите ни, макар че вътре в себе си и сами го знаехме.
— Сложете тялото на господин Рийд под платнището на лодката — нареди капитанът. — Ще претърсим района за оцелели. Придържайте се в полезрението на останалите.
Лодките отново се разгънаха в редица. Господин Крауч върна лодката ни обратно до изхода на канала и ние заплавахме бавно покрай ръба на леденото поле, издигащо се на около четири фута над равнището на водата. Спирахме се при всяко петно кръв върху повърхността на леда или по вертикалната ледена стена, но не видяхме други тела.
— О, проклятие — простена трийсетгодишният Франсис Покок откъм кърмата. — Там има кървави бразди от човешки пръсти, сякаш тварта е издърпала някого обратно във водата.
— Затваряте си плювалниците, не искам да чувам такива приказки! — извика господин Кауч, поглеждайки свирепо моряците. Той стоеше, облегнал единия си крак на носа на велбота, и стиснал греблото си в ръка като харпун. Мъжете веднага млъкнаха.