Ужас

Вече беше ранен следобед и бях сигурен, че всички имат едно-единствено желание — да се махнат колкото се може по-бързо от проклетото място. Но при нас бяха телата на трима от другарите ни — или поне части от телата им — и смятахме, че трябва да ги погребем с дължимите почести. (Мнозина от нас предполагаха — и с право, както се оказа по-късно, — че това ще бъде последната погребална церемония, която експедицията ни ще може да си позволи.)

Не намерихме нищо полезно сред плаващите във водата предмети с изключение на брезентовото платнище на една от холандските палатки, намирали се на борда на обречения велбот на лейтенант Литъл. Загърнахме в него тялото на приятеля ни Хари Пеглър. Останките от скелета, които бях изследвал край входа на канала, останаха в торбата от патрони, а торса на господин Рийд зашихме в един от резервните спални чували.

При погребения в морето имаше обичай да се слага по едно или няколко гюлета в краката на покойника, за да отиде тялото с достойнство на дъното, вместо да се остави на произвола на вълните, но ние, разбира се, нямахме никакви гюлета. Моряците свалиха куката от носа на „Лейди Дж. Франклин“ и добавиха няколко празни консервени кутии, за да увеличат теглото на саваните с останките на покойниците.

Отне ни доста време, за да измъкнем от черната вода деветте оцелели лодки и отново да натоварим катерите и пинасите на шейните. Сглобяването на шейните и натоварването на лодките върху тях отне и последните сили на изнемощелите моряци. После всички се събраха на края на леденото поле и се наредиха в широка дъга, така че да не се събира голяма тежест върху някой участък от леда.

Никой от нас не беше в настроение да слуша дълга надгробна реч, още по-малко пък от ценената по-рано с иронията си легендарна „Книга на Левиатан“ на капитан Крозиър. Така че с известна изненада и с голямо вълнение изслушахме деветдесети псалм, изрецитиран по памет от капитана:

Господи, Ти си бил нам обиталище из род в род, преди да се родят планините, и да си дал съществувание на земята и вселената, от века и до века Ти си Бог. Обръщаш човека на пръст, и казваш: върнете се, човешки чада. Защото хиляда години са пред Тебе като вчерашния ден, който е преминал, и като нощна стража. Като с порой ги завличаш; те стават като сън; Заран са като трева, която пораства; заран цъфти и пораства; вечер се окосява и изсъхва. Защото довършваме се от Твоя гняв, и от негодуванието Ти сме смутени. Положил си беззаконията ни пред Себе Си, скришните ни грехове в светлината на лицето Си, понеже всичките ни дни преминават с гнева Ти. Свършваме годините си като въздишка. Дните на живота ни са естествено седемдесет години или даже, гдето има сила, осемдесет години; но и най-добрите от тях са труд и скръб, защото скоро прехождат и ние отлитаме. Кой знае силата на гнева Ти и на негодуванието Ти според дължимия на Тебе страх? Научи ни така да броим дните си щото да си придобием мъдро сърце. Върни се, Господи; до кога? И дано се разкаеш за скърбите на слугите Си. Насити ни рано с милостта Си, За да се радваме и веселим през всичките си дни. Развесели ни съразмерно с дните, в които си ни наскърбявал. И с годините, в които сме виждали зло. Нека се яви Твоето дело на слугите Ти, и Твоята слава върху чадата им. И нека бъде върху нас благоволението на Господа нашия Бог, да ни ръководи; И утвърждавай за нас делото на ръцете ни; да! Делото на ръцете ни утвърждавай го. Слава на Отца, и Сина, и Светия Дух. И сега, и винаги, и вовеки веков. Амин.

И ние всички повторихме в хор: „Амин.“

А после настъпи тишина. Слабият ветрец навяваше сняг в лицата ни. Черната вода премляскваше лакомо. Ледът стенеше и леко потрепваше под краката ни.

Мисля, че всички от нас възприеха произнесените думи като надгробна реч и последно сбогом към всеки от нас. Преди този ден и преди загубата на лодката на лейтенант Литъл с целия й екипаж — включително незаменимия господин Рийд и любимия на всички Хари Пеглър — предполагам, че много от нас все още вярваха във възможността да се спасим. Сега вече разбирахме, че не са ни останали никакви шансове.