— Мога ли да взема някои от тези вещи, доктор Гудсър?
Учудих се. Бриджънс сочеше гребенчето и дебела тетрадка с кожена подвързия.
Вече бях прегледал тетрадката. Пеглър беше писал с някакъв примитивен шифър — подреждайки думите отзад напред, като последната буква на последната дума във всяко изречение беше с главна буква, — но макар че описанието на събитията през последната година на експедицията ни би могло да представлява известен интерес за роднините му, почеркът на марсовия старшина и структурата на изреченията, да не говорим за правописа, ставаха все по-объркани през месеците, предшестващи напускането на кораба, а накрая бяха съвсем несвързани. На една от страниците Пеглър беше написал: „О, смърте, где ти е жилото, гробът край залива Утеха, за който има съмнения как… (следващият ред беше нечетлив, явно залян с вода)… бояджията кза…“
От другата страна на същата страница Пеглър беше начертал с трепереща ръка кръг, в който беше написал: „лагерът ужас изчистен“. Датата беше написана нечетливо, но, изглежда, беше около двайсет и пети април. Една от съседните страници съдържаше фрагменти като: „Ще ли достигнем твърда земя… ще поискаме грог да намокрим наште… одки… цялото мое изкуство Том за мен аз мисля… време… близко ще легна и… двайсет и първи нощта сгласен.“
Предположих, че Пеглър беше написал това вечерта на 21 април, когато капитан Крозиър съобщи на хората от „Ужас“ и „Еребус“, че на следващата сутрин последните от тях ще напуснат кораба.
С други думи, в тетрадката имаше несвързани драсканици на полуграмотен човек, които не говореха добре нито за образованието, нито за литературните умения на Хари Пеглър.
— За какво са ви? — попитах аз Бриджънс. — Приятел ли ви беше Пеглър?
— Да, докторе.
— Гребен ли ви трябва?
Възрастният стюард беше почти плешив.
— Не, докторе. Просто нещо за спомен от човека. Гребенът и дневникът ще са достатъчни.
Много странно, помислих си аз, тъй като в момента всички се опитваха да се избавят от излишните си вещи, а не да добавят тежки книги към багажа, който се налагаше да мъкнат.
Но дадох на Бриджънс и гребена, и дневника. Никой нямаше нужда нито от ризата, нито от чорапите, нито от резервните кожени панталони или от Библията, затова на следващата сутрин ги оставих в купчината от ненужни вещи. Тя се състоеше от изоставените последни притежания на Пеглър, Литъл, Рийд, Бери, Крисп, Бейтс, Симс, Уенцол и Солт, които използвахме за издигане на малка пирамида в памет на загиналите.
На следващата сутрин, 12 юли, започнахме да попадаме на нови кървави петна върху леда. Отначало мъжете се уплашиха, че това е поредното свидетелство за гибелта на нашите другари, но капитан Крозиър ни отведе до едно от залетите с кръв места и се оказа, че насред замръзналата тъмночервена локва лежи трупът на бяла мечка. Всичко това бяха убити бели мечки, от много от които беше останала само разбитата глава, окървавената бяла кожа и раздробените кости и лапи.
Отначало мъжете се успокоиха. После, разбира се, възникна въпросът кой е убил тези едри хищници само часове преди появата ни.
Отговорът беше очевиден.
Но защо ще избива бели мечки? Отговорът и на този въпрос изглеждаше явен: за да ни лиши от всякакви възможни запаси от храна.
Към 16 юни хората изглеждаха напълно неспособни да продължат нататък. За осемнайсетчасовия ден при постоянно напрягане на силите успявахме да изминем по-малко от една миля по леда. Често при спирането ни за лагеруване можехме да видим купчината захвърлени дрехи и оборудване, останали на мястото на предишния ни лагер. Продължавахме да попадаме на убити бели мечки. Духът ни беше толкова паднал, че ако тази седмица бяхме гласували, мнозинството щеше да предпочете да се откажем от по-нататъшни усилия, да легнем на леда и да умрем.
През нощта на 16 юли, когато всички спяха и само един човек стоеше на вахта, капитан Крозиър ме помоли да се явя при него в палатката му. Сега той спеше заедно с Чарлс Девьо, с домакина си Чарлс Хамилтън Озмър (у когото се наблюдаваха симптоми на пневмония), с кормчията на „Еребус“ Уилям Бел и с Филип Редингтън, бившия старшина на бака на сър Джон и капитан Фицджеймс.