Капитанът кимна и всички освен първи помощник Девьо и господин Озмър излязоха от палатката, за да можем да разговаряме насаме.
— Доктор Гудсър — започна капитанът, — нуждая се от съвета ви.
Кимнах, готов да го изслушам.
— Имаме достатъчно топли дрехи и палатки — каза капитан Крозиър. — Допълнителните ботуши, които бяха натоварени по мое нареждане на пинасите с резервно снаряжение, спасиха много хора от ампутации.
— Така е, сър — казах аз, макар че разбирах, че не по този въпрос капитанът иска да се посъветва с мен.
— Утре сутринта смятам да съобщя на хората, че ще ни се наложи да изоставим един велбот, два катера и един пинас и да продължим пътя си само с пет лодки — каза капитан Крозиър. — Тези два велбота, два катера и един пинас са в по-добро състояние, отколкото останалите лодки, и в тях ще има място за всички при плаване по открита вода — ако намерим такава, преди да се доберем до устието на реката на Бак, — тъй като сме останали с много малко запаси.
— Хората ще са страшно доволни, когато чуят това, сър — казах.
Аз самият бях много зарадван. Тъй като сега теглех в хамутите наравно с другите, буквално почувствах как огромна тежест слиза от раменете ми при новината, че с проклетите двойни курсове вече е приключено.
— Това, което искам да знам, доктор Гудсър — продължи капитанът с извънредно уморения си пресипнал глас, — е дали дажбите могат да бъдат орязани допълнително. Или по-скоро дали ако ги орежем, хората все още ще са способни да теглят шейните. Интересува ме професионалното ви мнение, докторе.
Вторачих се в брезентовия под на палатката. Един от тиганите на господин Дигъл — или може би преносимото устройство на господин Уол за загряване на чай, което използвахме, докато все още имахме бутилки с етер за спиртниците — беше прогорил в него кръгла дупка.
— Капитане, господин Девьо — казах аз най-накрая, прекрасно разбирайки, че казвам неща, които са очевидни за тях, — хората и сега получават много по-малко храна, отколкото е необходимо за поддържане на силите при всекидневен тежък физически труд. — Поех си дъх. — Всичко, което ядат, е студено. Последните консервирани продукти бяха изядени преди седмици. Изоставихме спиртните печки и спиртниците заедно с последните празни бутилки от етер. Тази вечер всеки от хората получи за вечеря по един сухар, къс студено осолено свинско, по унция шоколад, няколко глътки чай с по-малко от лъжичка захар и супена лъжица ром.
— И щипка тютюн — добави господин Озмър.
Аз кимнах.
— Да, и щипка тютюн. Те наистина обичат тютюна. Прекрасно беше, че намерихме скрити запаси сред багажа. Но не, капитане, хората няма да могат да издържат ново намаляване на дажбите.
— Ще им се наложи — каза капитан Крозиър. — Осоленото свинско свършва след шест дни. Ромът — след десет.
Господин Девьо се изкашля.
— Всичко зависи от това дали ще успеем да намерим и застреляме още тюлени в ледовете.
Доколкото ми беше известно — на мен и на всички хора в палатката и експедицията, — бяхме застреляли и изяли точно два тюлена след напускането на залива Утеха преди два месеца.
— Според мен — каза капитан Крозиър — най-доброто, което можем да направим при тези обстоятелства, е да тръгнем отново на север, към Земята на крал Уилям. Може би ще успеем да я достигнем за три или четири дни. Там вероятно ще можем да ядем мъх и скални лишеи. Казвали са ми, че от някои техни разновидности може да се сготви почти вкусна супа. Разбира се, ако успеем да намерим тези разновидности.
Сър Джон Франклин, помислих си уморено аз. Човекът, изял ботушите си. По-големият ми брат ми беше разказал тази история няколко месеца преди отплаването ни. Сър Джон щеше да знае от печалния си опит, какви точно мъхове и скални лишеи да избираме.
— Хората ще се радват да се върнат на сушата, капитане — беше единственото, което можах да кажа. — И ще са щастливи да чуят, че ще теглят по-малко лодки.
— Благодаря ви, докторе — каза капитан Крозиър. — Това е всичко.
Помръднах глава в жалък опит за отдаване на чест, излязох, направих обиколка из палатките, за да видя най-тежко болните от скорбут — разбира се, бяхме се избавили от палатката на лазарета и сега всяка вечер двамата с Бриджънс обхождахме палатките, за да съветваме болните и да им даваме лекарства, — а после с усилие се добрах до собствената си палатка (която делях с Бриджънс, намиращия се в безсъзнателно състояние Дейви Лийс, умиращия инженер Томпсън и тежко болния дърводелец господин Хъни) и моментално потънах в сън.