Точно през тази нощ ледът се пропука и погълна палатката, в която спяха петимата ни морски пехотинци: сержант Тоузър, капрал Хеджес, редник Уилкс, редник Хамънд и редник Дейли.
Само Уилкс успя да се измъкне от палатката, преди тя да потъне в тъмното море, и беше издърпан от пукнатината секунди преди ледът да се срути с оглушителен трясък.
Ала Уилкс беше твърде измръзнал, твърде болен, твърде ужасен и не успя да се оправи, въпреки че двамата с Бриджънс го загърнахме в последните останали ни сухи одеяла и го сложихме между нас в спалния чувал. Той почина малко преди изгрев-слънце.
Оставихме тялото му заедно с поредната купчина дрехи, четирите лодки и три от шейните.
Не проведохме погребална служба нито за него, нито за останалите морски пехотинци.
Никой не извика „ура“, когато капитан Крозиър обяви, че повече няма да ни се наложи да теглим тези четири лодки и шейните.
Обърнахме се на север и тръгнахме към сушата, скрита зад хоризонта.
Три часа по-късно ледът започна да се напуква отново и пътят ни на север беше преграден от канали и езерца, твърде малки, за да спускаме лодките във водата, но твърде широки, за да можем да прехвърляме хората и лодките над тях.
49.
Крозиър
Когато Крозиър заспеше — дори само за няколко минути — сънищата се завръщаха. Двата скелета в лодката. Непоносимите американски момичета в полутъмната стая, които щракат с пръстите на краката си, имитирайки почукването на призрак по масата. Американският лекар, представящ се за полярен изследовател, дундест мъж, облечен в ескимоска парка, с покрито с тежък грим лице на ярко осветената от газови лампи сцена. После отново двата скелета в лодката. Нощта винаги завършваше със съня, който смущаваше Крозиър най-силно от всички.
Той е малко момче и се намира в огромна католическа катедрала заедно с баба Мойра. Франсис е гол. Баба му го побутва към парапета на олтара, но той се страхува да върви напред. В катедралата е студено; мраморът под босите крака на малкия Франсис е студен; белите дървени пейки са покрити с лед.
Коленичил пред парапета на олтара, младият Франсис Крозиър чувства одобрителния поглед на баба Мойра, която се намира някъде отзад, но е твърде уплашен, за да обърне глава. Нещо идва.
Свещеникът като че ли излиза през някаква врата в мраморния под в другия край на парапета. Мъжът е доста едър — направо огромен — и е облечен в бели дрехи, от които капе вода. Вонящ на кръв, пот и нещо гниещо, той се навежда над малкия Франсис Крозиър.
Франсис затваря очи, както го беше учила баба му, докато беше стоял на колене върху тънкия килим в нейната гостна, и подава език, за да получи Светото причастие. Макар да разбира цялата важност и необходимост на това тайнство, Франсис ужасно много се страхува да лапне нафората. Той знае, че животът му никога няма да е същият, след като приеме католическото причастие. Освен това знае, че ако не го приеме, животът му ще свърши.
Свещеникът пристъпва още по-близо и се навежда над него…
Крозиър се събуди във велбота. Както винаги, когато се събуждаше от кошмарите си, дори да беше задрямал само за няколко минути, сърцето му биеше ускорено, а устата му бе пресъхнала от страх. И трепереше много силно, но по-скоро от студ, отколкото от страх или от спомена за страх.
Ледът се беше разчупил в тази част на протока или залива, където се намираха на 17 и 18 юли и четирите дни след това. Крозиър беше събрал мъжете заедно на големия плаващ леден къс, където се бяха спрели — катерите и пинасите бяха свалени от шейните им, петте лодки бяха натоварени с целия им багаж с изключение на палатките и спалните чували и бяха подготвени за плаване.
Всяка нощ поклащането на големия леден къс и пукането и начупването на леда ги караха да изскачат сънени от палатките, убедени, че морето ще ги погълне като сержант Тоузър и неговите пехотинци. Всяка нощ оглушителният трясък на леда, наподобяващ оръжейни изстрели, постепенно утихваше, бясното клатене на ледения къс постепенно преминаваше в ритмично полюляване и те изпълзяваха обратно в палатките си.