Това лято за втора поредна година на леда не се виждаха никакви живи същества — само изтощените и слабеещи хора на Крозиър, задъхващи се в своите впрягове, и техният неуморен преследвач, мяркащ се за кратко в далечината, винаги извън обхвата на оръжията им. На няколко пъти вечер хората чуваха лая на арктически лисици и често откриваха изящните им следи в снега, но нито една от животинките не попадна пред очите на ловците. Когато мъжете виждаха или чуваха китове, те винаги се оказваха твърде далеч, зад много ледени блокове и канали, за да бъдат достигнати дори с отчаяно, безразсъдно тичане — мъжете прескачаха с риск за живота си от един клатещ се леден къс на друг, докато морските бозайници небрежно изскачаха от водата, после се гмурваха и отново изчезваха.
Крозиър не беше сигурен дали биха успели да убият кит с малкото слаби оръжия, които им бяха останали, но предполагаше, че ще могат — няколко пушечни куршума в мозъка би трябвало да убият всяко същество с изключение на звяра, който ги следваше по петите (и който моряците отдавна не смятаха за звяр, а за безмилостния Бог от капитанската „Книга на Левиатан“), — и ако някак намерят сили да извлекат кита върху леда и да разтопят мазнината му, тя би им стигнала за много седмици и месеци работа на печката на господин Дигъл, а те биха яли лой и прясно месо до пръсване.
Най-силно от всичко Крозиър искаше да убие самото създание. За разлика от хората си той вярваше, че е смъртно — просто едно животно, нищо повече. Може би по-умно дори от страховито интелигентната бяла мечка, но все пак животно.
Крозиър знаеше, че ако успееше да убие съществото, самият факт, че е мъртво — радостта от отмъщението за толкова много убити, независимо от това, че останалите участници в експедицията така или иначе щяха да умрат от глад и скорбут, — щеше временно да повдигне духа на оцелелите повече, отколкото ако намереха двайсет галона ром.
Звярът не ги беше безпокоил — нито беше убил някой от тях, — откакто лейтенант Литъл и хората му бяха загинали в езерото сред ледовете. Всеки отряд, изпращан от капитана на лов, получаваше заповед веднага да се връща, ако открие следите на тварта в снега; Крозиър възнамеряваше да вземе всеки мъж, който можеше да върви, и всяко оръжие, което можеше да стреля, за да проследи звяра. Ако се наложеше, той щеше да накара хората си да удрят тигани и тенджери и да крещят с всички сили, за да изкарат съществото на открито, точно както индийските викачи изкарват тигъра, криещ се във високите треви.
Ала Крозиър разбираше, че ползата от това няма да е по-голяма от засадата на покойния сър Джон. За да накарат съществото да се приближи повече до тях, те имаха нужда от примамка. Крозиър не се и съмняваше, че то продължава да върви след тях, да се приближава през тъмните часове на денонощието, да се крие някъде, вероятно под леда, през деня и щеше да се приближи дори повече, ако успееха да го подмамят някак си. Но те нямаха прясно месо, а дори и да имаха даже само един фунт, мъжете щяха да го изядат, а не да го използват за примамка на звяра.
И все пак, мислеше си Крозиър, припомняйки си невероятно огромните размери и маса на чудовищното създание от ледовете — повече от един тон месо и мускули, може би дори няколко тона, тъй като по-големите мъжки екземпляри на белите мечки тежаха до хиляда и петстотин фунта, а в сравнение със съществото неговите мечешки братовчеди изглеждаха като ловни кучета, застанали до едър мъж, — ако успееха да убият убиеца си, хората щяха да се хранят до насита седмици наред. И Крозиър знаеше, че дори да ядат месото сурово, както ядяха осоленото свинско по време на поход, те щяха да са изпълнени с удоволствието от отмъщението, макар и поднесено студено.
Ако това можеше да им помогне, Франсис Крозиър бе готов самият той да остане на леда като примамка. Ако това можеше да им помогне. Ако то можеше да ги спаси и да нахрани дори част от хората му, Крозиър щеше да се предложи на звяра и да се надява, че хората му, които се бяха представили като ужасни стрелци още преди последните морски пехотинци от „Ужас“ да загинат в ледената вода, ще успеят да прострелят чудовището достатъчно пъти, така че дори и да няма отделни смъртоносни рани, то да умре от загубата на кръв, независимо дали примамката оцелее или не.
При мисълта за морските пехотинци той неволно си спомни за тялото на редник Хенри Уилкс, положено в една от изоставените лодки седмица по-рано. Никой не дойде да оплаче непогребания Уилкс с изключение на Крозиър, Девьо и неколцина от най-близките приятели на пехотинеца, които преди зазоряване казаха няколко думи над трупа му.