В детството и в ученическите си години от време на време мислеше за себе си като за различни герои от „Декамерон“ на Бокачо или от нецензурните Чосърови „Кентърбърийски разкази“ — и далеч не всички от избраните герои имаха нещо героично в характера си. (В продължение на няколко години отношението на Бриджънс към света можеше да се определи с фразата „целуни ме отзад“.)
Между двайсет и трийсетгодишна възраст той най-често се идентифицираше с Хамлет. Странно остаряващият принц на Дания — Бриджънс беше убеден, че през няколкото седмици сценично време момчето Хамлет по някакъв магически начин се беше превърнало в мъж, който в пето действие бе поне трийсетгодишен — се люшкаше в колебание между думи и дела, между мотиви и действие, скован от толкова проницателния си и неумолим ум, който го караше да мисли за всичко, дори за самото мислене. Младият Бриджънс беше жертва на подобен ум и също като Хамлет често си задаваше най-съществения от всички въпроси — да продължи или да не продължава? (Тогавашният наставник на Бриджънс, елегантен преподавател, пропъден от Оксфорд, който беше първият неприкрит содомит, който младият бъдещ учен беше срещнал в живота си, му беше обяснил с презрение, че прочутият монолог „да бъдеш или не“ в никакъв случай не представя размисли за самоубийство, но Бриджънс си знаеше много добре. Думите „тъй размисълът прави ни пъзливци“ проникваха дълбоко в младежката душа на Джон Бриджънс, дълбоко неудовлетворен от живота си, нещастен от противоестествените си желания, нещастен заради необходимостта да се преструва на нещо, което не е, нещастен в лицемерието и нещастен в искреността, но най-вече нещастен заради това, че е способен само да си мисли да сложи край на живота си, защото страхът, че способността да мисли би могла да премине заедно с него от другата страна на смъртния воал, го възпираше дори от бързото, решително, хладнокръвие самоубийство.)
За щастие в младостта си, когато все още не се беше превърнал в сегашното си аз, Джон Бриджънс разполагаше с още две неща освен нерешителността, които да го предпазят от самоунищожение — книгите и ироничната му нагласа.
В зрелите си години Бриджънс най-често се идентифицираше с Одисей. Неосъществилият се учен, превърнал се в стюард на младшите офицери, намираше основание за това не толкова в скитанията си по света, колкото в омировското описание на уморения от безкрайните странствания пътешественик — гръцката дума, превеждаща се като „хитър“ или „коварен“, с която съвременниците на Одисей го идентифицираха (а други като Ахил я употребяваха в оскърбителен смисъл). Бриджънс не използваше хитростта си като оръжие за манипулиране на останалите, а по-скоро като онези кожено-дървени или метални щитове, зад които Омировите герои са се прикривали от смъртоносните атаки с копия или пики.
Той използваше хитростта си, за да стане и остане невидим.
Веднъж, преди много години, по време на петгодишното плаване на КНВ „Бигъл“, където се беше запознал с Хари Пеглър, Бриджънс беше споменал за аналогията с Одисей — изказвайки мнението, че всички хора на подобно пътешествие в една или друга степен се явяват съвременни Одисеи — в разговора си с намиращия се на борда философ естественик (двамата често играеха шах в мъничката каюта на господин Дарвин) и младият орнитолог с печални очи и остър ум погледна проницателно към стюарда и каза: „Но защо тогава се съмнявам, че вас ви чака някоя Пенелопа, господин Бриджънс?“
След това стюардът беше станал по-предпазлив. Той разбра — както беше разбрал Одисей след многогодишните си странствания, — че в този свят с хитрост нищо не се постига и че високомерието винаги се наказва от боговете.
В тези последни дни Джон Бриджънс чувстваше, че литературният герой, с когото най-много си прилича — във възгледите, чувствата, спомените, перспективите и тъгата — е крал Лир.
И че беше дошло времето за последното действие.
Бяха се задържали два дни край устието на реката, която се вливаше в безименния проток на юг от Земята на Крал Уилям, за която вече се знаеше, че е остров Крал Уилям. В края на юли реката беше пълноводна и те успяха да напълнят манерките си, но никой нито веднъж не видя и не хвана риба. Тук като че ли не идваха никакви животни на водопой… дори белите арктически лисици. Най-доброто, което можеше да се каже за този лагер, беше, че леката извивка на речната долина донякъде ги защитаваше от силните ветрове и им позволяваше да запазят сравнително спокойствие по време на гръмотевичните бури, които бушуваха всяка нощ.