И двете сутрини мъжете — с надежда и молитва към небесата — разстилаха на камъните палатките, спалните чували и всички дрехи, с които можеха да се разделят, за да изсъхнат на слънце. А то, естествено, повече не се появи. Няколко пъти ръмя. За последния месец и половина бяха видели чисто синьо небе само веднъж, в последния си ден на плаване с лодките, и след този ден повечето моряци посетиха доктор Гудсър, за да се погрижи за слънчевите им изгаряния.
Гудсър — както много добре знаеше Бриджънс, който сега му беше асистент — разполагаше с много малко лекарства в кутията, където беше събрал медикаментите на всичките си покойни колеги, както и своите собствени. В арсенала на добрия доктор все още имаше някакви разхлабителни (най-вече рициново масло и тинктура от джалъп, приготвена от семена на грамофонче), стимуланти за болните от скорбут (по-точно само камфор и разтвор от еленов рог, защото цялата тинктура от лобелия беше използвана щедро в първите месеци след появата на симптомите на скорбут), малко опиум като успокоително, малко корени от мандрагора, пудрата на Томас Доувър за притъпяване на болката, меден и оловен сулфат за дезинфекциране на раните или обработка на мехурите от слънчево изгаряне. Изпълнявайки нарежданията на доктор Гудсър, Бриджънс беше раздал почти всичкия меден и оловен сулфат на стенещите мъже, които бяха съблекли ризите си, докато гребяха, и към нощните си страдания бяха прибавили и силно слънчево изгаряне.
Но вече нямаше слънце, което да изсуши палатките, дрехите или спалните чували. Хората непрекъснато бяха мокри и нощем стенеха, треперещи от студ и изгарящи в треска.
Разузнаването на местността, проведено от най-здравите и най-бързо придвижващи се мъже, беше показало, че докато са плавали с лодките и земята е била извън полезрението им, са подминали един дълбоко врязан в сушата залив на по-малко от петнайсет мили североизточно от реката, при която най-после бяха стъпили на брега. А най-шокиращото от всичко, което бяха докладвали разузнавачите, беше, че само на десет мили по-нататък източната брегова линия на острова се извива и поема на североизток. Ако това беше истина, те се намираха съвсем близо до югоизточния ъгъл на остров Крал Уилям, откъдето се откриваше най-краткият път към залива с устието на реката на Бак.
Река Грейт Фиш, целта на тяхното пътешествие, се намираше на югоизток отвъд протока, но капитан Крозиър съобщи на хората, че планира да продължат тегленето на шейните на изток до мястото, където бреговата линия прави завой на югоизток. Там, на този последен нос, щяха да разположат лагер в най-високата възможна точка и да наблюдават протока. Ако през следващите две седмици ледът се разчупеше, щяха да потеглят с лодките. В противен случай щяха да се опитат да ги изтеглят на юг по леда към полуостров Аделаида и когато достигнат сушата, да се отправят на изток, накъдето според изчисленията на Крозиър щяха да им остават само петнайсет мили до залива, водещ до устието на реката на Бак.
Ендшпилът беше най-слабото място в шахматните умения на Джон Бриджънс. Рядко му се удаваше да го изиграе добре.
Вечерта преди планираното по зазоряване напускане на Речния лагер Бриджънс грижливо опакова вещите си — сред които се намираше и дебелият дневник, който бе водил през последната година (другите по-дълги пет той беше оставил на „Ужас“ при напускането му), — сложи ги в спалния чувал заедно с бележка, че всичко полезно трябва да бъде разпределено между другарите му, взе дневника на Хари Пеглър и гребена му, добави старата четка за дрехи, с която не се беше разделял от години, сложи ги в джоба си и отиде в малката медицинска палатка на доктор Гудсър, за да се сбогува.
— Какво искате да кажете с това, че ще отидете да се поразходите и може да не се върнете до утре сутринта, когато ще потеглим? — попита Гудсър. — Как да ви разбирам, Бриджънс?
— Простете, докторе, но просто ужасно ми се иска да се поразходя.
— Да се поразходите — повтори Гудсър. — Защо, господин Бриджънс? Вие сте с трийсет години по-възрастен от повечето оцелели участници в експедицията, но с десет години по-здрав от тях.
— Винаги съм бил късметлия, що се отнася до здравето, сър — каза Бриджънс. — Боя се, че всичко е въпрос на наследственост. Не благодарение на някаква мъдрост, която съм проявявал през годините.
— Тогава защо… — започна лекарят.
— Просто му дойде времето, доктор Гудсър. Признавам, че в младостта си обмислях кариерата на драматичен актьор. Едно от малкото неща, които научих за тази професия, беше, че великите актьори умеят да се оттеглят от сцената навреме, преди публиката да се отегчи или преди да започнат да преиграват.